Никога не говореше и сякаш се отнасяше към работата си с ентусиазма, с който би тупал мръсни килими. Изглежда, му стигаше тя да изгуби равновесие, след което отиваше да си поседне за малко.
Когато Калан дойдеше на себе си и се овладееше, престанеше да плаче, възвърнеше равновесието си и застанеше на пръсти, той отново ставаше, идваше при нея и всичко започваше отначало. Понякога, вместо да я удря с дъбовата пръчка по гърба, той я шибаше по бедрата, а жилещите удари я караха да се отпусне на ръце.
Калан си мислеше, че ще полудее, преди дори да успеят да я убият. Чувстваше се безкрайно безпомощна. Нямаше представа къде са Ричард и останалите и беше сигурна, че те не знаят къде се намира тя. Беше съвсем сама с безжалостни хора, които вярваха, че изтезанието ще им предостави пророчество. Тъй като състоянието й непрекъснато се влошаваше, тя си даваше сметка, че накрая ще иска единствено да умре.
Което, както разбираше, беше точно каквото целеше Лудвиг Драйър. Той вярваше, че в мига преди да умре, човек може да прозре във всевечния безкраен Отвъден свят и да му предаде пророчество в замяна на милостта на смъртта, която предлагаше той.
Човек обаче можеше да понесе ограничено количество болка. Предполагаше, че в определен момент тя също ще умолява да я оставят да умре.
Стъпките се приближаваха. Цялото място ехтеше, така че беше по-лесно да се чуе, когато идват хора. Ото беше зает с коричката хляб и не обърна внимание на звука от стъпки. И без това на него му беше все тая. Сърцето на Калан се сви, понеже знаеше, че най-вероятно идва Морещицата Дора.
Абатството беше изградено предимно от камък. Помещенията бяха тесни и отвратително мръсни. Като че никога не бяха виждали метла. Мръсотията се лепеше даже по паяжините на всеки възможен ъгъл.
Тънък пласт слама покриваше пода в нейната стая. Тя явно служеше да попива поне част от кръвта. Не беше особено сполучливо решение, ала поне по-голяма част от нея отдавна беше засъхнала. Калан предполагаше, че накрая много повече от нейната кръв ще залее пода.
Усилието да стои на пръсти и липсата на сън я бяха изтощили до такава степен, че беше на път да изпадне в делириум. Ото се грижеше да стои будна в редките случаи, когато я спускаха на земята, за да й дадат храна и вода. Позволяваха й само кратки дремки.
Болестта, която се таеше дълбоко в нея, също не облекчаваше положението й. Неизменното й присъствие сякаш изгризваше душата й.
Стъпките се приближиха още повече. От звука на токовете на ботушите Калан заключи, че принадлежат на Морещица. Нямаше представа колко Морещици има в Абатството, ала знаеше, че не е само Ерика. Единствената друга, която познаваше по име, беше Дора, една особено неприятна жена със среден ръст и злорад характер доста над средното.
Именно Дора идваше насам да изпълнява дребните рутинни задачи, като да носи храна и вода на Калан. Караше Ото да изпразва нощното гърне. Изобщо не беше доволна от задълженията си. Явно смяташе, че заслужава по-високо положение в живота от това да надзирава немия Ото и да храни затворниците. Изглежда, губеше търпение с целия този бавен метод на изтезание.
От погледите, които понякога й отправяше тази жена, Калан си даде сметка какво всъщност иска да направи.
Ала от отровното докосване на смъртта вътре в нея се чувстваше толкова зле, че през повечето време й беше твърде лошо, че да я е грижа. Това явно още повече раздразваше Дора. Явно искаше Калан да се разтреперва при вида й. Понякога на тръгване Морещицата залюляваше Агиела си в ръка, насочваше го към Калан и заявяваше, че ще се върне. Оръжието имаше за цел да й покаже какво възнамерява да й стори, щом се появи отново.
В няколкото редки случая, когато Ото беше излязъл за малко, тя ставаше раздразнителна и се ядосваше на участта си, а изкарваше яда си, като забиваше Агиела в корема на Калан. Ударът я оставяше почти в безсъзнание, увиснала безпомощно, бореща се да си поеме дъх.
След като Дора приключеше и си тръгнеше, Калан беше твърде изтощена да се мъчи да се надигне отново на пръсти, затова известно време просто висеше на китките си, неспособна дори да заплаче. Мислеше единствено за това колко много й липсва Ричард, колко много иска да се сгуши в обятията му, колко много иска да се вгледа в сивите му очи и да зърне усмивката му.