— Какво искаш да кажеш с това, че си видяла смъртта? Трябва да се овладееш и да ми обясниш. Какво имаш предвид?
С разтуптяно от страх сърце Сами избърса стичащите се по страните й сълзи. Вдиша насечено няколко пъти и посочи към Калан, сякаш беше ясно като бял ден и той също беше длъжен да го види.
— В нея има смърт.
Щом момичето отново се опита да се извърти и да се измъкне, Ричард стегна хватката около раменете й.
— Успокой се. Поеми дълбоко дъх. Калан е в безсъзнание. Не може да те нарани. Аз съм тук с теб. Трябва да ми обясниш за какво говориш, за да можем да разберем какво всъщност си видяла. Калан е жива. Не мъртва.
Сълзите отново бликнаха от очите й и личицето й се набръчка.
— Но аз видях…
— Ти си магьосница — заяви той. — Дръж се като такава. Майка ти е изчезнала. Може би тя също се нуждае от помощ. Това е важно. Тя би искала да заемеш мястото й и да сториш необходимото. Можеш да го направиш, убеден съм в това.
Сами подсмъркна и се постара да възпре сълзите си. Най-накрая кимна.
Естер я помилва по гърба.
— Няма страшно, Сами. А сега направи онова, което ти казва Господарят Рал.
Долната устна на момичето трепереше. Тя погледна първо нея, после пак него.
— Това ли е видял баща ми, когато е умирал? Това ли се случва? И той ли е трябвало да се изправи срещу това? Майка ми видяла ли го е? Срещу това ли се изправяме всички, когато умираме?
Ричард стисна раменете й съчувствено и каза нежно:
— Съжалявам, Сами, но нямам отговор на това. Не знам какво виждаме, като умираме. Нито какво си видяла в Калан. А сега си поеми дълбоко въздух.
Тя го направи — два пъти.
— По-добре ли си?
Тя кимна и отметна гъстата черна коса от лицето си.
— Хубаво — каза Ричард. — А сега ми обясни какво се случи.
Сами още веднъж вдиша дълбоко, за да се успокои, след което махна към Калан:
— Бях свързана с нея, чувствах болката й — такова… болката от по-незначителните наранявания, както вие ме посъветвахте. Е, ами, опитвах се да натрупам повече от тази болка, да я събера и да я поема в себе си.
— Разбирам — каза Ричард и предпазливо освободи раменете й от хватката. — А после какво стана?
Сами отпусна едната ръка на хълбока си, а треперещите пръсти на другата притисна към челото си, мъчейки се да си припомни какво се беше случило.
— Ами, не знам точно. Не знам как да го обясня.
— Постарай се, дете — подкани я Естер.
Сами й хвърли поглед, а после се вгледа в очите на Ричард.
— Нали знаете как усещането в началото на изцелението прилича на чувството да попаднеш в течение, което те завлича и те тегли все по-дълбоко, докато търсиш болестта на човека?
— Да, знам за какво говориш — отвърна Ричард. — Все едно загубваш усет за това кой си, докато се концентрираш все повече и повече върху човека и неговата болка. Сякаш се разтваряш в другия и изгубваш себе си, докато се плъзваш надолу в неговата същност. Струва ти се, че черпи сили от теб и така те притегля все по-навътре.
Сами кимаше, докато той обясняваше.
— Точно това почувствах. Само че когато съм лекувала други хора, не съм била завличана така. Не съм усещала нещо толкова силно преди.
— Най-вероятно защото не са били толкова лошо ранени. Нуждата е онова, което те притегля към себе си. Колкото по-сериозна е болестта, толкова по-належаща е нуждата и следователно толкова по-мощно те придърпва. Няма защо да се страхуваш от това чувство. Доколкото знам, не е нещо необичайно.
— Не се уплаших от него — каза Сами и разтревожено прокрадна поглед към Калан. Долната й устна отново затрепери. Изглеждаше вцепенена и неспособна да отмести очи от безжизнено отпуснатата върху агнешката кожа жена.
Ричард пъхна пръст под брадичката й и обърна лицето й към себе си.
— Продължавай. Разкажи ми какво видя.
Сами преплете пръсти. Споменът от преживяното я накара да смръщи чело.
— Когато започнах да се спускам в нея, нещо ме затегли все по-бързо. Завлече ме по-дълбоко, отколкото очаквах. Разбрах, че не аз се опитвам да потъна в нея, ами просто то не спира да ме дърпа надолу. Все едно ми се е подхлъзнал кракът, докато слизам по някой стръмен склон.
— Обясних ти, това е съвсем нормално.
— И аз така си помислих в началото. Но скоро осъзнах, че не се спускам в нейната нужда, както съм го правила с другите хора, които съм лекувала. Не беше обикновено притегляне. Дърпаха ме към нещо.
— Към нещо ли? Към какво? — попита Ричард.
— Към нещо мрачно. Нещо мрачно и злокобно. Щом се приближих, дочух гласове.
Това беше неочаквано за Ричард.
— Гласове ли? Какви гласове?