В следващия миг земята се разтресе от гръмовния рев на магьоснически огън. Калан видя как бушуващият ад се разплисква по склона, течният огън залива десетки побелели фигури и ослепителният бяло-оранжев пожар ги превръща в черна пепел.
В същото време десетина мъже от Първа гвардейска рота, предвождани от Ничи, нахлуха в каменната сграда, за да сразят останалите вътре канибали. Абатството беше на три етажа, а от онова, което Калан беше видяла, докато беше още вътре, то беше пълно с нашественици. Звуците от битката, която кипеше зад каменните стени, отекваха навън.
Тези идилични на вид, обрасли с бръшлян стени, разположени насред дъбова гора, изглеждаха древни. Ако не знаеше що за място е или пък какво се случва вътре под предводителството на Лудвиг Драйър и неговата Морещица, Калан би си помислила, че е необикновено живописно място.
Ала сега беше всичко друго, но не и това. Беше кланица.
От вътрешността на Абатството долиташе тътенът на сблъсъка с подгонените боядисани мъже, а извън него онези, които нападаха Ричард и останалите войници, биваха посрещани от сеещата смърт стомана на техните мечове. В същото време Зед стоварваше смъртоносния ад на магьосническия огън по склона, изпепелявайки чудатите фигури, които продължаваха да се хвърлят към тях, сякаш не си даваха сметка за опасността.
И тогава, макар и едва започнала, изведнъж битката сякаш приключи. Не бяха останали пепеляви фигури на крака. Труповете им се търкаляха навред, с кървави, ужасяващи, зейнали рани, без крайници или глави.
Задъхан от ожесточената борба, здраво стиснал окървавения меч в десницата си, Ричард прегърна Калан, притисна я до себе си и отпусна глава върху нейната със смирена, безмълвна благодарност, че е в безопасност при него.
Тя не помнеше някога да е изпитвала подобно облекчение. Чак сега, след като всичко бе свършило, след като бе спряла да се бори за живота си и бе престанала да бяга, за да се спаси, усети как ръцете й се разтреперват.
Всичко беше свършило. Изпълваше я чувство на лекота. Беше в безопасност. Ричард беше в безопасност.
В момента, в който започна да се свлича на земята, Зед се спусна към нея. Ричард й помогна да полегне. Макар да се опита да му се усмихне, Зед не й отвърна. Вместо това допря пръсти до челото й. Тя разбра какво искаше да провери. Усети как я изпълва гъделичкането на дарбата.
Някакво чернокосо момиче дотича при тях и се наведе до Зед, взирайки се в нея.
— Майко Изповедник! Вие сте добре! Толкова се уплашихме. Втурнахме се насам по най-бързия възможен начин, щом Хенрик ни каза кой ви е отвел. Умирахме от страх, че няма да стигнем навреме.
Главата на Калан бучеше от гъделичкащото усещане, предизвикано от магията, която Зед беше приложил, за да й влее сили, ала въпреки всичко се почувства по-добре. Седна и объркано изгледа слабичката млада жена.
— Познаваме ли се?
Момичето засия от гордост. Гъстата й черна коса заподскача, когато тя кимна.
— Аз съм Саманта. Аз ви лекувах преди в нашето село.
Вече поукрепнала, Калан се подпря на ръката на Ричард и успя да се изправи на крака. Спомняше си селото, където се беше събудила, ала не й беше до още въпроси. Напротив, искаше да се наслади на утехата, която й носеше чувството да усеща ръката на Ричард около себе си.
— Благодаря ти, Саманта — каза тя.
— Съжалявам, че не успях да отстраня отровата на Бръшлянената дева сплетница. Не съм способна да лекувам смъртта.
Калан не го и очакваше.
Видя, че Ничи излиза на бегом от портите на Абатството. Щом зърна къде са всички останали, тя хукна нагоре по възвишението. Най-накрая с въздишка на облекчение магьосницата взе ръката на Калан и я задържа така за момент.
— Добри духове — с искрено облекчение простена тя. — Не вярвах, че ще успеем да стигнем навреме.
Калан вдигна поглед към Ричард.
— Ти си имал вяра. Ала ще ви бъда признателна, ако следващия път не чакате до последния момент.
Ричард се усмихна. Дори с меча в ръка, той успя да се усмихне.
— Ще го имам предвид.
Тя беше забравила как усмивката му докосваше душата й, а от гласа му сърцето й затуптяваше.
Осемдесет и пета глава
КАЛАН МАХНА С РЪКА към множеството пепеляви мъртви тела, разпръснати по склона наоколо.
— Какво е всичко това?
— Дълга история — отвърна Ричард.
— Най-важното сега е да отведем вас двамата обратно в Народния дворец — каза й Зед.
По израженията на лицата им Калан разбра, че нещо не е наред.