И без съмнение, не знаеше как се очаква да сложи край на пророчеството.
Може би заровената от хилядолетия под Градината на живота Машина за знамения имаше отговор на този въпрос. Странна мисъл беше тази. Машина, посветена на пророчеството, да може да му каже как да сложи край на предопределението на своето съществуване.
Нещо му подсказваше обаче, че Регула… както се наричаше Машината за знамения… пази ключа от всички загадки. Както и за намереното от него съобщение, онова за фуер грисса ост драука, оставено в пещерите на Стройза.
Насъбираха се твърде много съвпадения, за да бъде случайност.
Надяваше се, че като се приберат и Ничи и Зед най-после успеят да излекуват него и Калан, той ще има възможност да разбуди мистерията. Разбираше, че за да може да го стори, ще трябва да открие останалата част от книгата „Регула“, книгата към Машината за знамения, която в отдавна отминали времена е била укрита в Храма на ветровете… Още по времето на Великата война, Магда Сеарус и магьосника Мерит. По времето, когато са издигнали Предела пред Третото кралство.
Магда и Мерит му бяха оставили пръстен, който да му напомня какво точно е заложено на карта. Дълбоко в съзнанието си той не спираше да мисли за посланието, което му бяха оставили.
Едно по едно, напомни си и въздъхна, едно по едно. Зед би казал — не мисли за проблема, мисли за решението.
Напомни си да мисли за положителните неща, за всичко онова, което е постигнал.
Бяха си върнали Калан невредима. Той беше успял да измъкне Зед, Ничи и по-голямата част от войниците от затвор, който беше заключен от самия Отвъден свят. Като се замислеше, беше стигнал много по-далеч, отколкото си бе представял за възможно в началото.
Трябваше просто да се изправи пред поредния проблем, когато му дойде времето. След като всички отново бяха заедно, той можеше да разчита на помощта на Зед и Ничи, а в Двореца можеха да се обърнат към други хора с богат опит като Пророка Натан.
Ричард забеляза, че Кара върви към него в тъмното. Остана така, както си беше, облегнат на скалата, и я изчака да дойде.
Най-сетне тя приближи и се спря пред него.
— Господарю Рал, мога ли да говоря с вас?
— Разбира се, Кара. Знаеш го.
Тя кимна, избягвайки погледа му.
— Господарю Рал, дойдох тук с молба.
Той сви рамене.
— Какво желаеш?
Тя най-после вдигна глава и срещна погледа му.
— Бих желала да върнете свободата ми.
Ричард примига.
— Свободата ти ли?
— Точно така. Служих ви предано и почтено. А сега, като отплата за службата ми, ви моля да ме възнаградите, като върнете свободата ми.
— Кара, не бих могъл да го сторя.
Тя вирна брадичка.
— А мога ли да запитам защо не?
— Защото аз не те притежавам. Ти вече си свободна. Винаги съм ти казвал, че ти и останалите Морещици сте с мен по свой собствен избор. Вие сте свободни да ме напуснете във всеки един момент. Нали тъкмо затова водихме тази война. Не аз ви задържам при себе си, а вашето собствено желание да останете.
Тя кимна храбро.
— Зная. Ала аз все пак съм Морещица. Като такава ви моля да ме освободите. Моля ви да уважите искането ми и да ме дарите със свобода.
Ричард се взира в очите й много дълго време. Налагаше му се да изчака, докато се увери, че гласът няма да му изневери.
— Свободна си.
Тя кимна тъжно и понечи да си тръгне, ала размисли и отново се обърна към него:
— А мога ли да задържа Агиела си? Бих искала да е при мен, за да разбера, когато ви излекуват и върнете дарбата си. Ако Агиелът е в мен, ще усетя, че силата му се връща, и ще знам, че сте се оправили.
— Разбира се. — Той махна неопределено с ръка, тъй като болката, свиваща сърцето му, не му позволяваше да говори. — Кара, толкова съжалявам за Бен.
Тя кимна признателно.
— Макар че те се опитваха да вземат душата му, в действителност отнеха моята.
Ричард би направил и невъзможното, за да въздаде справедливост за нея. Най-много го натъжаваше фактът, че съзнаваше, че не би могъл да стори нищо.
— Иска ми се да останеш заедно с мен и Калан. Грижа ни е за теб. Ние те обичаме.
За момент тя се замисли.
— Знам, че е така. И двамата ще ми липсвате.
— Къде отиваш?
— Имам да убивам.
Така си и беше помислил. Можеше да я обори по хиляди начини. Ала засвидетелства дълбокото си уважение към нея, като не прибягна към нито един от тях.
— Разбирам те.
— Благодаря ви, Господарю Рал.
Когато тя отново понечи да си тръгне, той каза:
— Кара, моля те, ще ми позволиш ли да те прегърна само за миг, преди да те пусна?