— В първия момент не разбрах какъв е този звук. В началото ми заприлича на далечно жужене. Докато потъвах все по-бързо и по-бързо към тъмнината в нея, дадох си сметка, че онова, което чувам, са писъци.
Ричард се смръщи.
— Писъци ли? Не разбирам. Какво искаш да кажеш с това, че си чувала писъци? Как е възможно да чуеш писъци?
Сами се ококори от ужас, сякаш го преживяваше наново.
— Приличаше на хиляди писъци, преливащи в един. — Тя поклати глава, недоволна от собственото си описание или водена от желание да избяга от спомена. Вдигна поглед към него. — Не, не хиляди, милион. Като един милион милиона. Безброй писъци извираха от някакво мрачно място. Това бяха най-ужасяващите, отвратителни и мъчителни крясъци, които можете да си представите. Такива, от които ви се струва, че плътта по костите ви ще изсъхне.
Ричард не се стърпя и погледна към Калан.
— Видя ли нещо? — попита. — Видя ли откъде идват тези писъци?
Сами закърши ръце и зачупи пръсти, докато се мъчеше да намери подходящите думи.
— Аз… нещо ме дърпаше към тъмнината. Но после видях, че представлява непрогледна чернота.
— Какво искаш да кажеш?
— Приличаше по-скоро на гърчеща се маса от силуети. Оттам идваха писъците. Виеща, кипяща, премятаща се грамада от духове, които едновременно се гърчеха, бореха, въртяха и пищяха.
Ричард беше слисан, не можеше да си представи какво се случва.
Сами като че ли се разстрои, задето не успява да намери точните думи, за да опише видяното.
— Съжалявам, че не мога да го обясня много добре, но когато го видях и го почувствах, разбрах, че това пред очите ми е смъртта. Самата смърт. Просто го знаех, това е всичко.
Ричард се насили да си поеме дъх.
— Това определено звучи плашещо, но макар да нямам обяснение, не означава, че си видяла смъртта.
Сами наклони глава настрани и го погледна навъсено.
— Само че беше точно това, Господарю Рал. Знам, че беше.
Ричард нямаше търпение да накара младата магьосница да се върне към задачата си да излекува Калан, но си напомни, че трябва да прояви разбиране не само към възрастта й и липсата на опит, но и към страховете й. Всичко това беше новост за нея, а майка й не беше тук, за да й помага. Предполагаше, че просто е разтълкувала погрешно болката, произтекла от тежките наранявания на Калан.
— Сами, най-вероятно си се сблъскала с ужасното страдание и дълбоката болка, стаени в Калан. И аз съм лекувал лошо ранени хора преди, така че знам колко плашещо може да бъде. Да те погълне тяхната мъка, е мрачно и страховито изживяване. Времето сякаш спира. Светът на живите може да ти се стори далечен. Макар да си изгубен на това странно място с тяхната болка, ти знаеш, че онова, което ги мъчи, може да ги убие и само ти можеш да го осуетиш. Знаеш, че ако не им помогнеш, ги чака смърт.
— Не — настоя Сами и поклати глава. — Щом погледнах през онзи трепкащ зелен воал, знаех, че виждам отвъд булото в света на мъртвите.
Ричард замръзна на място. Стаята сякаш стана твърде тиха, твърде малка, твърде душна.
— Какво каза?
Тя навлажни устни с език.
— Щом погледнах през онзи воал, знаех, че виждам отвъд булото в…
— Каза, че бил зелен.
Веждите на Сами се сключиха от усилието да потисне наново напиращите сълзи.
— Точно така.
— Защо каза, че е зелен?
Объркана, тя се намръщи и го погледна.
— Защото беше такъв. Приличаше на трептяща зелена завеса от мъгла. Къдреше се на вълнички, на места по-светла, на места по-тъмна, нещо като тънък димен, прозрачен, зелен воал, движен от полъха на вятъра. Малко е трудно да се опише. Отвъд този ужасен зелен воал видях нещо, което ми заприлича на гърчеща се маса от духове. Всички те надаваха писъци, сякаш изпитваха непоносима болка. Това беше звукът, който бях чула. Някои от силуетите се разпадаха посред вика си, ала други непрекъснато изникваха от мрака долу и заемаха местата на онези, които бяха раздробени, и на свой ред прибавяха мъртвешките си писъци към морето от души, като ги сливаха в един безкраен, безутешен вопъл. Други ме видяха и се опитаха да ме сграбчат, но не можеха да преодолеят зеления воал. Трети пък ме привикваха с жест. Смъртта ме зовеше, мъчеше се да ме притегли при себе си.
Ричард се обърна и се взря в Калан. Неведнъж се беше сблъсквал с Отвъдния свят. Воалът, който отделяше света на мъртвите, винаги имаше зловещ зелен цвят.
Той бавно падна на колене до безжизненото тяло на жената, която обичаше повече от самия живот.
— Добри духове, какво става?
Десета глава