— КАКВО ИМА? — Естер местеше поглед от Сами към Калан и обратно. — Господарю Рал, какво има? Знаете ли какво означава това? Знаете ли какво й има?
Вместо да й отговори, Ричард положи ръка на рамото на Калан, за да усети топлината й, дъха й, живота в нея. Макар да се чувстваше много зле, той пренебрегна собствената си болка. Любимата му се намираше в смъртна опасност и се нуждаеше от помощ. Помощта на дарбата.
Трябваше й по-голямо съдействие от онова, която Сами можеше да й предложи.
Той изключи съзнанието си за всичко, което го заобикаляше, и се оттегли в центъра на покой вътре в себе си. Хората отвън, онези в галериите и стаите в пещерните домове, вече му се струваха далечни. Глухият кънтеж на гласовете им малко по малко замря. Думите на Естер и Сами се превърнаха в далечен шепот, щом се съсредоточи върху онова, което трябваше да стори за Калан.
Усамотен в своята вътрешна тишина, той се опита да се спусне в душата на Калан, за да я излекува или поне да се постарае да разбере какво й има. Искаше да се увери със собствените си очи. Искаше сам да се справи с проблема. Искаше да изличи скрития в нея ужас. А най-вече искаше да я избави от болката. Болезнено копнееше да види как тя отваря очи и му се усмихва.
Макар да я беше изцелил предишния път, когато беше тежко ранена, сега той отчаяно се опитваше да извика лечителските си способности, но сякаш не можеше да открие начин да го стори. Не точно че се затрудняваше да си спомни как се прави — по-скоро се чувстваше така, сякаш никога не е знаел как става. Влудяваше го усещането да знае къде иска да отиде, да е наясно, че е бил там и преди, но да не успява да намери пътя, който води натам.
Каквото и да беше правил в миналото, за да лекува хора, изглежда, вече просто не го умееше. Още малко и сам щеше да си повярва, че никога не е помагал на някого. Нямаше представа коя точно съставка му липсва, нито как може да я намери.
На мястото на душевното му съпричастие към Калан, което трябваше да излезе на повърхността и да го пренесе в нейното страдание, той не усети нищо.
Колкото и отчаяно да искаше да й помогне, Ричард осъзна, че не това е единственият му проблем.
Нямаше дори капка съмнение, че трябва да почувства поне нещичко, ала не беше така. Спомняше си много добре, че същото се беше случило и преди — в каруцата, когато беше потънал в себе си да призове дарбата, за да му помогне да защити Калан от онези мъже. И тогава не стана нищо. Ако изобщо съществуваше случай, в който да се налага дарбата му да проработи, то това бе да защити нея, да излекува Калан.
Неспособността да се погрижи за нея не се дължеше просто на факта, че той също е тежко ранен и се чувства много слаб. Вече беше наясно, че има още нещо. Но какъвто и да беше проблемът, той не знаеше как да му противодейства.
Зачуди се дали не е изгубил дарбата си и го обзе пристъп на страх и тревога.
Вместо целебните й сили, които се предполагаше, че трябва да почувства, той си даде сметка, че дочува съвсем слаби звуци. Щом се съсредоточи да долови какво точно е това, кръвта му изстина, тъй като осъзна, че шумът наподобява отдалечени писъци.
Не беше сигурен дали тези писъци идват от нещо, което беше усетил в Калан… или в самия себе си. Запита се дали не е възможно да си ги е въобразил. Нямаше как разказът на Сами за онова, което беше преживяла, да не го преследва.
Опита се да обуздае надигащото се в него чувство на паника. Беше казал на Сами да се успокои, защото паниката нямаше да помогне. Знаеше, че трябва да последва собствения си съвет. Трябваше да помисли, за да може да действа трезво.
Каквато и да беше причината, онова, което се мъчеше да направи, за да помогне на Калан, не помагаше. Отвори очи, надигна се и с една крачка се върна обратно при момичето.
— И вие ли го почувствахте у нея? — попита Сами.
Ричард поклати глава.
— Какво друго усети?
Сами изглеждаше объркана от въпроса и сякаш се уплаши от него, както беше надвиснал над нея.
— Нищо. Беше ме страх. Отделих се от нея.
Ричард се извърна и се загледа в Калан, като дърпаше долната си устна, докато премисляше всичко.
Каквото и да й имаше на Калан, трябва да се беше случило в бърлогата на Бръшлянената дева сплетница.
Каквото и да му имаше на него, също беше започнало там. Зед, Ничи и Кара бяха намерили и двама им в безсъзнание.
Ричард помнеше как уби Бръшлянената дева. Бяха го предупредили, че мечът и дарбата му нямат власт над нея. Машината за заклинания обаче беше направила пророчество: единственият ти шанс е да пуснеш истината на воля.
Това подсказване го бе навело на мисълта, че начинът да спре това противно същество е да среже кожените ремъци, с които беше зашита устата й. Това на свой ред беше накарало Девата сплетница да нададе от дълбините на душата си вопъл, сподавян почти през целия й живот. Той беше освободил покварата и смъртта, които се таяха и гниеха в нея.