— А защо тогава не са успели да завършат изцелението? — попита Ричард. — Какво се е случило с всички?
Изражението на Хенрик говореше, че не му се иска да разказва тази част от историята.
Дванадесета глава
ХЕНРИК СЕ УНЕСЕ в спомени и лицето му помръкна.
— И тъй — най-сетне подхвана наново разказа си, — пътувахме толкова бързо, колкото генерал Мейферт смееше да пришпори конете. Всички се тревожеха за двама ви с Майката Изповедник и искаха да ви измъкнат от Печалните територии и да ви върнат в Двореца.
Наложи се Зед и Ничи също да се качат отзад в каруцата, за да могат да се съсредоточат върху изцелението ви. Ала тогава Зед изруга и им каза, че ще трябва да забавим скоростта, защото Майката Изповедник е засегната лошо и трябва да затвори раната, но не може да го стори, докато колата подскача нагоре-надолу.
— Споменаха ли поне нещо за това как смятат да ги лекуват? — попита Сами и нетърпеливо се наведе към момчето. — Казаха ли как ще успеят да го извършат, щом са били докоснати от смъртта?
Хенрик поклати глава.
— Не знам нищо за лекуването, нито пък за начина, по който действа магията. Знам само, че чух Ничи да обяснява на Зед, че двамата могат да излекуват раните им, но ще трябва да оставят докосването на смъртта вътре в тях, докато не пристигнат в Двореца при специалното защитено поле.
— Това поне е добра новина — обърна се Ричард към Сами. — Потвърждава моето предположение — ти можеш да се погрижиш за останалите ни проблеми въпреки онова, което си видяла вътре в нас.
Вглъбена в разказа на Хенрик, тя само кимна отнесено.
— Беше започнало да се стъмва. Зед и Ничи се бяха надвесили над вас двамата и се опитваха да ви изцелят посредством дарбата си. — Отново се беше потопил в спомена и гласът от време на време му изневеряваше. — Докато те работеха, всички останали зорко наблюдаваха заобикалящата ни местност. Печалните територии са опасно място дори денем, а всеки знае, че освен в случаите, които не можеш да го предотвратиш, не ти трябва да замръкваш навън.
Хенрик лениво прокарваше пръсти по ръба на грубия килим, на който седяха.
— Предполагам, че ние нямаше как да го предотвратим.
— Струва ми се, че е било така — каза Ричард с чувство на вина, тъй като той беше отговорен за идването на приятелите му в Печалните територии, за да му се притекат на помощ.
— И така продължихме напред известно време, без да говорим, като се движехме доста бавно, както беше наредил Зед, за да могат двамата с Ничи да се съсредоточат в опитите си да ви излекуват. В един момент те внезапно вдигнаха поглед.
— Едновременно ли? — попита Сами.
Хенрик кимна.
— Ако и двамата са вдигнали глава в един и същ момент, трябва да е било защото са почувствали нещо чрез дарбата си — обърна се Сами към Ричард.
Той само кимна, тъй като не искаше да прекъсва разказа на Хенрик.
— Зед прошепна на генерала, който седеше на капрата на каруцата от другата страна на Кара, че някъде там, в мрака, има хора. Генералът попита колко на брой. За миг Зед замълча, след което каза: „Много хора“. Аз се огледах наоколо, но не видях никого.
Хенрик се взря някъде в далечината, сякаш отново виждаше всичко мислено.
— Макар да не ги бях забелязал, имах чувството, че мога да усетя как ни наблюдават от тъмнината на дърветата. Отвсякъде бяхме заобиколени от гора, която осигуряваше на присъствието, доловено от Зед и Ничи, чието и да беше то, предостатъчно възможности да се прикрие. Заради облаците луната не грееше много ярко. Не се виждаше почти нищо. Който и да се спотайваше в онази тъмна гора, ние не можехме да го видим.
Хенрик преглътна.
— Страхувах се. Ужасно се страхувах. Мисля, че всички донякъде усещахме, че може би се намираме в опасност, но никой не знаеше какво да очаква. Видях как някои от гвардейците стисват по-здраво копията си, а други хващат мечовете, но до един се увериха, че оръжията им са в готовност. И тогава изневиделица видяхме раздвижване откъм дърветата от дясната ни страна. Колкото и да беше тъмно, имаше достатъчно светлина, за да успеем да различим цели орди от хора, които изникваха от гората. Докато прииждаха иззад дърветата, никой от тях не издаваше звук. Нито надаваха бойни викове, нито нищо. Безмълвието на тези хора правеше гледката на настъплението им още по-ужасяваща. Бяха толкова много, че изглеждаше така, сякаш самата земя се движи. Изплаших се до смърт.
Кара попита съпруга си дали не е най-добре да се опитаме да им избягаме с каруцата. Преди генералът да успее да отговори, Зед взе думата и заяви, че не можем да им се изплъзнем. Каза, че пътят не само зад нас, но и пред нас е препречен. Каза, че сме обградени.