Гвардейците образуваха жив щит с конете около каруцата. Конниците сформираха кръг около тях и насочиха копията си към настъпващото пълчище. Трудно беше човек да си представи как някой ще се опита да се хвърли срещу тези остриета.
В същото време други войници направиха вътрешен кръг зад конниците и извадиха мечовете си. Трети измъкнаха бойни брадви от куките на коланите си. С нас нямаше голям брой войници и като гледах колко много хора се спускат към нас, ми се прииска да бяха повече, но в края на краищата те бяха воини от Д’Хара. Щом видях всички тези грамадни мъже да вадят оръжията, си помислих, че може би имаме някакъв шанс.
Това надали са били обикновени Д’Харански войници. Ричард знаеше, че мъжете, дошли от Двореца заедно със Зед, Ничи и Кара, трябва да са били част от Първа гвардейска рота. Предвождани от генерал Мейферт, те бяха личната охрана на Господаря Рал в Народния дворец. Не бяха просто най-многобройната и най-добрата Д’Харанска войска, а елитът на бойците. Бяха дисциплинирани, опитни в сраженията и готови за битка. Живееха само за да изпълняват своя воински дълг. През целия си живот се бяха борили, за да заслужат мястото си на върха.
— Зед се изправи в каруцата, за да се помъчи да огледа по-добре — продължи Хенрик. — Ничи също стана, като ръмжеше от яд, че се е наложило да прекъсне лечението ви, Господарю Рал. Каза, че има нужда от повече време. Докато хората продължаваха да прииждат от гората и да търчат към нас, Зед й рече, че му се струва, че времето им е изтекло.
Генерал Мейферт каза на хората си, че не му се иска да остават да се бият, но явно нямат друг избор. Кара предложи да ви качат с Майката Изповедник на конете. Каза, че тя и още няколко войници могат да избягат на безопасно място, докато останалите задържат ордата на разстояние. Зед прошепна, че това не е добра идея. Щом го попита защо, той й отговори, че най-лошото, което човек може да направи, е да се опитва да бяга от хищниците, защото това ги надъхвало да се впуснат в преследване. Каза също, че онези ни нападат от всички страни и ще пресрещнат всеки, който се опита да им се изплъзне.
В стаята се възцари мъртвешка тишина, нарушавана единствено от мекия пукот на пламъците на свещите. Сами седеше вцепенена с широко отворени очи, в очакване да разбере какво се е случило след това. Дори Естер беше преустановила работата си. Ръката й беше замряла над Калан, както беше стиснала кърпата.
— Тогава Зед протегна ръка към небето и изстреля нагоре кълбо от светлина — поднови историята Хенрик. — Отначало, докато се извисяваше високо в небето, приличаше просто на искра, но после избухна с ярък, сияен огън, който освети цялата околност.
Очите на момчето се наляха със сълзи.
— На светлината най-сетне успяхме да видим хилядите хора, спуснали се към нас. Забелязах, че сред прииждащата тълпа има не само мъже, но и жени. Повечето от мъжете не носеха горни дрехи и бяха босоноги. Не видях никой от тях да държи меч, копие или щит. Мнозина обаче имаха ножове. Жените също. Нашите воини бяха на коне и разполагаха с много по-добри оръжия. Това щеше да ме накара да се чувствам по-добре, стига численото им превъзходство да не беше толкова съкрушително.
Огънят, който Зед запрати в небето, започна да замира и ни беше по-трудно да виждаме всички онези хора, които тичаха към нас. Когато се приближиха още повече, той се опита да изстреля друго кълбо, което да заеме мястото на догарящото, но не се случи нищо. Ничи попита какво не е наред. Зед изглеждаше объркан. Започна да заеква и промълви, че няма представа. Тогава Ничи също се пробва, но и при нея не се получи.
Хенрик отново преглътна и сведе поглед за момент. Ричард отпусна ръка на рамото му, без да казва нищо, като така му даде време да намери правилните думи.
Момчето прочисти гърлото си.
— Когато те наближиха достатъчно, че да могат да го чуят, главнокомандващият конницата се изправи на стремената и викна към хората, които прииждаха към нас, като ги предупреди да спрат и да останат назад или инак ще умрат. Думите му нямаха никакъв ефект.
До този момент всички хора бяха безмълвни, но след като генералът им каза да отстъпят, ако не искат да умрат, те започнаха да надават бойни викове, сякаш нямаха търпение да се впуснат в подобна битка. Това не бяха бойните викове на воини, а някакви пронизителни крясъци. На мен ми звучеше така, все едно бяха зли духове, наизскочили от света на мъртвите. Писъците им се сливаха в зловещ вой, от който ми се изправиха косите.