Когато генерал Мейферт видя, че те не възнамеряват да спрат, а ние вече виждахме вдигнатите остриета на ножовете им и нямаше съмнение, че се канят да ни нападнат, той заповяда на кавалерията да ги съсече, преди да успеят да се доближат твърде много. Близо половината от мъжете се спуснаха през откритото поле, а останалите наобиколиха каруцата.
Конниците се врязаха в първата редица на тълпата, посичайки хората като житни класове. Макар да беше тъмно, лунната светлина беше достатъчна, за да видя как мнозина от тях падат на талази.
Успокоих се, тъй като си помислих, че тази могъща кавалерия ще накара нападателите да се пречупят и да се разбягат от страх. Но тогава видях, че врагът не се е уплашил от конниците. Повечето дори не простенваха, когато ги посичаха. И макар че кавалерията избиваше стотици от тях, сякаш на мястото на всеки един паднал откъм дърветата изскачаха още десетима.
В следващия момент видях първия паднал конник. Беше огромен мъж, който яздеше безпощадно и посичаше десетки нападатели, докато препускаше през първата редица на врага. Без да изпитват страх, хората не обръщаха внимание на опасността и се тълпяха около него, докато ги връхлиташе. Той ги разсичаше на парчета, както настъпваха. Конят му също прегази неколцина. Ала тяхната невъобразима численост го смазваше и накрая го надви.
Толкова много хора се струпаха, че нямаше място за всички онези, които се опитваха да го достигнат. Те налитаха, катереха се по гърбовете както на живите, така и на мъртвите и се мъчеха да се доберат до него първи. Тъпчеха и прегазваха сами своите. Като че никой от тях не се интересуваше от мъртвите или от умиращите. Единствената им грижа беше да докопат мъжа на коня.
Колкото и ожесточено да се бориха и съпротивляваха войникът и едрият му кон, тежестта на всички онези хора най-накрая принуди голямото животно да спре. И макар други войници да се спуснаха към него да му помогнат, посичайки враговете, за да се доберат до него, видях как няколко десетки ръце политат напред и пронизват коня с остриетата си, докато не го повалиха.
Хенрик отново преглътна и избърса сълзите от очите си.
— После всички се скупчиха върху войника като глутница вълци. Само че, работата е там, че те не го пробождаха с ножовете, както бяха сторили с коня.
Хенрик се смълча за известно време и Сами се намръщи.
— Какво правеха тогава?
Ричард знаеше какъв ще бъде отговорът. За малко да се случи и с него.
— Тълпата го сграбчи за ръцете, краката, дори косата, и доколкото видях, изглеждаше, сякаш всички те впиваха зъби в него. Разкъсваха го, както глутница вълци разкъсва агне.
Тринадесета глава
САМИ ХВЪРЛИ ПОГЛЕД към кървящата рана от ухапване върху ръката на Ричард.
— Точно както са се опитали да нападнат със зъби и вас, Господарю Рал.
— Така изглежда — отвърна той, докато изчакваше Хенрик да си събере мислите и да продължи.
Ричард съзнаваше, че това, което чуваше за странното нападение от Хенрик, съвпада с онова, което беше дочул от двамата мъже, които се бяха нахвърлили върху него. Докато идваше в съзнание, до слуха му бяха достигнали думите им, че шун-тук ядат хора. Също така си спомняше твърде добре, че беше видял човешки кости и парчета от Д’Харански униформи недалеч от каруцата. Не знаеше още колко подобни останки може да е имало там някъде, в тъмното. Страхуваше се да предположи.
Колкото и безумно да звучеше, доколкото беше разбрал Ричард, двамата мъже си мислеха, че като го изядат, могат някак да уловят душата му. Ако не бяха дошли хората от Стройза, начинанието им без съмнение щеше да го убие.
— После видях още от нашите войници да падат — каза Хенрик с разтреперана брадичка. — Чувах как някои от тях крещят от болка, след като ги свличаха от конете и разкъсваха плътта им, докато бяха още живи и се бореха.
— Ами Зед и Ничи? — попита Ричард. — Не използваха ли дарбата си, за да се опитат да спрат ордите от нападатели? Виждал съм Зед да използва магьоснически огън срещу вражески войски. Той е опустошителен, даже врагът да настъпва на талази с хиляди, както го описваш. Те двамата трябва да са били способни да сторят нещо.
Хенрик избърса нос в ръкава си.
— Зед наистина се опитваше, Господарю Рал. Щом напливът от всички онези хора наближи, още от нашите мъже се включиха в битката, за да се помъчат да ги отблъснат и да ги задържат далеч от вас и от Майката Изповедник в каруцата. Войниците се биха ожесточено, но от хората в гъмжилото се надигаше такъв вой, сякаш бяха демони, избягали от Отвъдния свят, откъдето не спираха да бълват.