Попитах я какво ще се случи с нея и генерала, и със Зед и Ничи и останалите войници. — За момент Хенрик замълча, за да преглътне и потисне хлипането си. — Кара изскърца със зъби и каза, че те правят каквото е нужно, за да ви защитят.
Хенрик избухна в сълзи, вече неспособен да ги удържа. Сами докосна ръката му и нежно му каза, че разбира. Нейните очи също бяха плувнали в сълзи. Разказа на момчето, че същото се е случило с баща й и че майка й е изчезнала. Каза му, че познава болката, която свива сърцето ти, когато загубиш хора, които обичаш.
Хенрик се изненада да чуе за родителите й. Отвърна, че съжалява. Сами стисна ръката му и му каза, че сега ги грози страшна опасност и всички те трябва да проявят смелост.
Щом тя го помоли, Хенрик най-после подхвана наново историята си.
— Кара ме прехвърли от едната страна на каруцата и ме свали на земята. От другата страна генералът й извика да побърза. Тя кимна и отново насочи вниманието си към мен.
Вдигна Агиела към лицето ми и ми нареди да хукна като вятъра и да се измъкна. Каза ми, че трябва да избягам, за да успея да намеря помощ за Господаря Рал и Майката Изповедник. Каза, че всички разчитат на мен. Обясни ми, че те ще се опитат да отклонят врага в противоположната посока, за да ми спечелят време да им се изплъзна през гората и да намеря помощ.
Аз бях ужасен. Не исках да ги оставям. Попитах я какво ще се случи с нея и с останалите.
Каза ми да не се тревожа за тях. Моята работа била да тичам, да се измъкна и да намеря помощ. Стоях там разтреперан и се взирах в нея, и не можех да повярвам какво се случва. Кара ме сграбчи за брадичката и нареди: „Тичай. Не поглеждай назад. Не спирай за нищо на света. Намери им помощ. Разбра ли ме?“. Аз кимнах, за да потвърдя. Бях неспособен да отговоря, защото ужасно много се страхувах.
Кара посочи с Агиела в мрака и ми заповяда да тръгвам. Аз понечих да го направя, но в този момент тя ме сграбчи за ръката.
Обърнах се и видях, че тя е застанала съвсем близо и ме гледа право в очите. Каза: „Не позволявай да умрем напразно, Хенрик. Намери помощ за тях на всяка цена. Нека животът ни е имал смисъл. Доведи помощ“. А аз й отговорих: „Обещавам, Кара“.
Докато се обръщах да се затичам, я видях да заобикаля каруцата на бегом, за да се присъедини към останалите. И тогава всички те се втурнаха напред, а виещата тълпа ги подгони по петите.
Думите на момчето преминаха в хлипане.
Ричард изпитваше толкова силна болка, че ръцете му се разтрепериха. Дишаше на пресекулки. Но болката му изглеждаше далечна в сравнение с вцепеняващата мъгла на мъката.
Той потупа Хенрик по рамото. Разбираше чувствата му и изпитваше огромно състрадание към терзанията му. Болката, присвила собственото му сърце, сякаш се канеше да премаже гърдите му.
— Забелязах пътеката чак когато хукнах към дърветата — започна мъчно Хенрик, събрал последни сили да довърши разказа си. — Чувах воя им навсякъде наоколо. Препусках към пътеката, без да забавям скорост да погледна назад. Още преди да съм направил и десетина крачки по непрогледния горски проход, видях някой да се движи навътре сред дърветата. Замръзнах на място. Те не ме забелязаха. Различих тъмни силуети, които се придвижваха през шубрака. Осъзнах, че враговете ни се крият между дърветата, и си спомних как Зед каза, че са ни заобиколили отвсякъде. Явно бяха изчаквали там в случай, че някой се опита да избяга в тази посока.
— Било е капан — вметна Ричард. — Постарали са се мястото да изглежда пусто и примамливо като път за бягство, за да привлекат хората. Изчаквали са в засада.
Хенрик кимна.
— И аз така си помислих. Но понеже съм дребен или пък защото бях съвсем сам в мрака и не издавах много шум, докато се измъквах назад по пътя, по който бях дошъл, те не ме забелязаха. Когато видяха, че кавалерията и останалите войници се опитват да избягат в другата посока, подивяха, нададоха вой и излязоха от прикритието си в гората, за да се включат в гонението.
Щом осъзнах, че идват към мен, разбрах, че ако продължа да се движа по пътеката, съвсем скоро ще ме хванат. Бях в капан и нямаше път за бягство, затова се хвърлих зад едно повалено дърво. Изрових с нокти мекия мъх и изгнилото дърво, за да успея да се промуша под дънера.
Лежах там толкова неподвижно, колкото можех, не смеех дори да дишам. Различавах единствено черни сенки, които се прокрадваха сред дърветата. Близо до мен минаха много крака. Започнаха да прииждат все повече хора. Стори ми се, че покрай мен притичваха с хиляди. Чувах как тропотът от многобройните им стъпки тътне из гората.