Ричард кимна.
— Такъв човек е тя. Винаги се е борила за живота. — Погледът му помътня и той разтърка чело. — А сега се бори за своя.
Чувстваше се замаян не само заради нараняванията си, а и от страх за своите близки и приятели след всичко, което Хенрик му беше разказал за тайнственото нападение. Дългогодишната война беше свършила. Мислеше си, че най-после са заживели в мир и че животът им се завръща към нормалното. Хрумна му, че тук, в Печалните територии, такова нещо като нормално май не съществува. Знаеше обаче, че дори по тези места това е нещо необичайно.
Поболял се от тревога за съдбата на приятелите си, с ръка, пулсираща от болка заради ухапването, и с туптяща от надигаща се треска глава, на Ричард му се прииска да полегне.
След като беше научил малко повече за това как Зед и Ничи са започнали да ги лекуват въпреки коварното докосване на смъртта от Бръшлянената дева сплетница, той трябваше да накара Сами да помогне на Калан. Той самият също се нуждаеше от помощ, но знаеше, че може малко да почака. За нея не беше така сигурен.
Ричард се канеше да попита Естер дали знае поне нещичко за хората, които бяха нападнали приятелите му, ала в същия миг видя как котката в другия край на стаята внезапно се извърна към входа и наежено изви гръб.
После оголи зъби и изсъска. Тъмносивата й козина настръхна цялата.
Ричард усети как косъмчетата по собствения му врат се изправиха.
— Често ли прави така? — тихичко попита той.
Сами отметна от лицето дълъг кичур от къдравата си черна коса и се смръщи към котката.
— Не. Само когато нещо я уплаши.
Пламъците на няколко от свещите замряха и угаснаха, а в застоялия въздух се заизвиваха тънки струйки дим.
Ричард чу как още котки из галериите отвъд входа нададоха див вой.
Естер понечи да се изправи.
— Какво, в името на…
Ричард я сграбчи за ръката и я дръпна долу, за да й попречи да тръгне към вратата. Хенрик беше ококорил очи от звука на пронизителните котешки писъци. Сами се намръщи още повече.
И тогава някъде от далечината се чу смразяващ кръвта вик.
Ричард скочи на крака. Не беше на себе си, чувстваше се замаян и напрягаше сили да се удържи да не се строполи, докато се мъчеше да се съсредоточи върху звуците, долитащи от коридорите отвън.
Ръката му инстинктивно потърси ефеса на отпуснатия на бедрото му в ножницата си меч. Когато ненадейно викове от болка и ужас отекнаха из помещенията, пръстите му обвиха украсената с метални нишки дръжка. Започна с един-единствен писък, но много скоро заедно с него зазвучаха още като в хор на изтезанията.
Гневът на меча мигновено се вля в него. Беше толкова внезапно, като че някой ненадейно го беше пуснал в леденостудена река. От сътресението той рязко си пое дъх.
Неговият собствен гняв се надигна от тъмната вода и се сля с яростта на древното оръжие, която се виеше като спирала вътре в него. Смразяващото разтърсване се превърна в нажежена възбуда, когато буреносната мощ на меча извика своя събрат от дълбините на съществото му.
С ръка на ефеса на древното оръжие, каквато и болест да го мореше, колкото и да го болеше, колкото и непосилна да беше тежестта на изтощението и слабостта, която го беше налегнала, всичко се изпаряваше в жарта на гнева, който се беше пробудил за живот. Силата на меча и неговата ярост пращяха в него, стръвни да утолят глада си за насилие, възникнал в отклик на писъците от болка и ужас, които Ричард чуваше от галериите.
Неповторимият звън на стоманата зазвуча из стаята в момента, в който той извади меча от ножницата.
Чувството да бъде навън беше живително, да го държи в ръка — опияняващо. С освободено вече острие, със събудения гняв на оръжието, Търсачът и Мечът на истината се бяха слели в едно, с една обща цел и пламенен стремеж.
Сега представляваха едно неделимо оръжие.
Щом го видя с меча в ръка, Естер се отдръпна. Ричард хладнокръвно осъзна, че безжалостното му изражение и най-вече погледът му сигурно я плашеха.
Хенрик избяга до стената, за да не стои на пътя му.
Сами приклекна да предпази Калан, готова да я защити от всичко, което можеше да мине през тази врата.
Ричард нямаше намерение да пуска каквото и да било вътре.
Той посочи с меча Калан и със стаена ярост в гласа каза на Сами:
— Остани тук и я пази.
Сами кимна решително.
Ричард отметна овчата кожа, закриваща входа, промуши се отдолу, излезе в преддверието и тръгна по посока на писъците.
Петнадесета глава