КОГАТО РИЧАРД ИЗТИЧА навън в прохода, чу не само ужасени викове, но и някакъв животински рев, който сякаш не идваше от този свят. Зловещият вой, вещаещ явна заплаха над живите, отекваше из тъмните коридори.
Ричард не познаваше лабиринта от издълбани в меката скала коридори, нито пък знаеше накъде водят или как се свързват, но се ориентираше за местоположението на източника на писъците, затова тръгна по посока на звука. Беше му ясно, че виковете, които достигат до ушите му, могат да идват единствено от хора, които изпитват смъртен ужас. Разпозна и други, които се изтръгваха от тежко ранени или умиращи. Беше чувал такива страшни, първични писъци и преди. След като войната беше свършила, той се надяваше никога повече да не изпита онова присвиване на стомаха, породено от подобни стенания.
Докато тичаше из проходите, срещаше групи хора, които бягаха по-далеч от писъците на ранените и смразяващите кръвта ревове на нападателите. Много от хората, които подминаваше на бегом, също крещяха, но това бяха панически викове, не онези, които хората надават в предсмъртна агония.
Придвижвайки се, Ричард осъзна, че се губи из объркващия омагьосан кръг от коридори, но не му беше трудно да следва посоката на източника на отчаяните стенания. Всъщност нямаше значение дали знае къде се намира, важно беше само накъде отива, а писъците сочеха пътя съвсем недвусмислено. След като собствената му болка и страдания бяха забравени в този момент — превърнали се в далечно дразнене заради гнева на меча, — единствената му грижа сега бе да се добере до хората, които страдаха.
Онази част от яростта му, която извираше от оръжието, копнееше да стигне до причинителите на болката. Тя жадуваше кръвта на нападателя.
Някои от онези, които го виждаха да се задава с меч в ръка, се залепяха за стените, за да се отдръпнат от пътя му, но много други не смогваха да го забележат и той трябваше да ги разблъсква встрани със сила. Жени набързо подбираха деца да минат, погълнати изцяло от грижата за тях. Неколцина мъже помагаха на старци. На няколко пъти, когато в отчаянието си да избягат от опасността хората притичваха покрай него, на Ричард му се налагаше да ги предпазва с ръка, за да не налетят на меча му. Други, както мъже, така и жени, млади и стари, се блъскаха в него да минат, твърде изплашени от онова, което се намира зад тях, за да ги е грижа за онова, което може да ги пресрещне.
Преди да зърне заплахата, той се сблъска с миризма, която не беше присъща на пещерното село Стройза. Безпогрешно разпозна вонята на разложена плът — миризмата беше толкова противна и отблъскваща, че гърлото му се затвори, за да задържи въздуха вътре в дробовете му. Трябваше да си наложи да започне да диша.
Зави на извивка в прохода и видя пред себе си широко открито пространство. Оказа се, че това е кухината при входа на селото, мястото, откъдето беше влязъл самият той, след като се бяха изкачили по тясната пътека по планинския склон. Навън в черната нощ ръмеше.
Единствената светлина идваше от няколко лампи, окачени на куки на едната стена, и от огън, запален в изкоп за огнище до другата. И тъкмо на тази мъждива, трепкаща светлина той видя как разни хора се борят да не попаднат в лапите на двама едри мъже. И двата тъмни силуета тромаво вилнееха из нишата, като се хвърляха ту в една, ту в друга посока, и бясно замахваха към попадналите в капан хора. Грамадните нападатели лъщяха на светлината, мокри от изкачването в дъжда.
Някои от онези, които бяха притиснати в ъглите по скрити кътчета и процепи в просторната кухина, се прилепяха до стените, с надеждата да останат незабелязани.
Други малко по малко се промъкваха към изходите с надеждата да им се открие възможност за бягство. Трети, внимавайки да останат на безопасно, поне по техните представи, разстояние, махаха с ръце и мятаха камъни по нападателите, за да ги разсеят и объркат.
В средата на кухината двете фигури, подобно на мечки в клетка, беснееха срещу заобиколилите ги хора, а гръмовният им рев отекваше в куполовидния каменен таван. Вонята на смърт и разложение беше убийствена.
От време на време от коридорите изскачаха мъже, които замеряха насилниците с камъни, в опит да отклонят нападението. Повечето пропускаха целта или отскачаха встрани, макар понякога наистина да успяваха да накарат един от двамата да замахне към камъка. Някакъв мъж отдясно изтича по-близо, за да метне доста голям скален отломък по единия от нападателите. Камъкът уцели тила на гиганта и отскочи, а произведеният звук говореше, че е успял да разбие черепа му, но при все това човекът нито забави крачка, нито по някакъв начин показа, че ударът го е засегнал.