Устните му бяха съсухрени и се бяха опънали назад, разкривайки ухилен в смъртта череп с изпочупени почернели зъби. Тъмна изтъняла кожа на петна с няколко рехави кичура светла коса покриваше горната част на главата му. Изопнатата му кожа беше прогнила и на места се беше разкъсала — на бузата, на челото и една дълга цепка на темето, — а отдолу се показваха потъмнели кости.
Макар че видът му си беше откровено мъртвешки, очите бяха нещо съвършено различно. Те мигновено накараха Ричард да се закове на място.
Беше виждал и преди мъглявото, но безпогрешно различимо сияние на вродената сила в очите на владеещите дарбата — сияние, което, както беше разбрал, повечето други хора не виждаха. Тази светлина винаги му се беше струвала твърде безплътна, за да бъде истинска, нещо, което можеше да види единствено благодарение на собствената си дарба. Очите на този човек безспорно също бяха озарени от ореола на дарбата, но неговата вътрешна светлина беше различна от всяка друга, породена от силата, която беше виждал досега, и не беше необходимо да се уповава на собствените си способности, за да я види. Вместо трансцендентната светлина, която беше забелязвал у притежаващите дарбата, тази тук представляваше огненочервено зарево, което беше видимо за всички — заявление за злото, което се криеше зад тези очи.
Беше едновременно мъртво и празно, ала в същото време вещаеше опасност.
В почти пълния мрак Ричард усети как от пронизващото червеникаво сияние на този поглед го полазват тръпки.
Макар да не беше познавач на дарбата, беше чел много исторически документи за онези древни времена, в които двете й страни са представлявали едно цяло. Но при всичко, което беше научил от други притежатели на дарбата, които познаваше, както и от тези исторически описания, никога не беше чувал тя да е способна да съживява мъртвите.
Съзнаваше, че тези пламтящи очи издават какво е съживило мъжа — не беше самият живот, не беше и дарбата, а някакъв вид окултна магия.
Въпреки че неживата същност на човека, смрадта и сиянието в очите му за миг бяха заковали Ричард на място, в злонамерените му помисли нямаше ни най-малко съмнение. Мечът на Ричард, безкрайно разярен, вече се беше развилнял и приближаваше заплахата.
Трите ножа и счупеният в гърдите на мъжа меч красноречиво показваха, че той не кърви по-силно, отколкото би кървял всеки спаружен труп на отдавна умрял, но това не намали желанието на яростта, бушуваща в Ричард, да унищожи убиеца.
Със светкавична бързина острието достигна целта си и с един изчистен удар обезглави мъжа, преди да е успял да направи поредната крачка към Ричард.
След като отсечената глава тупна тежко на земята, Ричард забеляза, че сиянието в очите й не е угаснало. Още преди тялото да успее да падне, той бързо заби меча си в лицето, след което ритна главата през отвора на пещерата. Видя как червеникавото зарево в очите угасна, докато главата политаше навън в дъждовната нощ.
Обезглавеното тяло обаче не рухна. Вместо това пристъпи напред. Последва втора крачка, след което продължи да се приближава и протегна ръце към Ричард. Опитваше се да го сграбчи и замахна с една ръка. Ричард я отсече, преди съществото да смогне да я прибере. С още два бързи удара на острото като бръснач острие той посече другата длан, а после и цялата й прилежаща ръка от рамото.
Безръкото и безглаво туловище продължи да настъпва, сякаш дори не беше забелязало, че нещо му липсва. Ричард изрева настървено и отново замахна с меча, като разсече тялото през средата. Острието раздроби костите и превърналата се в суха кора кожа. Из просторната пещера се разлетяха късчета плът с полепнали по тях дрипи и заострени парчета кост.
Когато полуразложеният труп най-сетне започна да се сгромолясва, другият човек, онзи, който беше останал само с една ръка, решително тръгна към Ричард с рев на уста, за да поднови нападението. Изглеждаше като по-скорошен труп в сравнение с първия и зловонието на смърт и разплути меса беше даже още по-отвратително. Макар очевидно също да беше ходещ мъртвец, той не беше така съсухрен и изпит като другия. Напротив, слизестата гниеща плът на този лъщеше. На места подпухналата му кожа се беше нацепила и от язвите се процеждаше течност. Половината от подутия му език се подаваше от устата, така че гневното му ръмжене звучеше завалено. Подобно на първия мъж, при движение ставите му пукаха и пращяха, но това, изглежда, изобщо не му пречеше, нито пък го забавяше.