Ричард инстинктивно заби меча си в гърдите на убиеца. Както онзи меч, който се беше счупил в гърдите на другия човек, този на Ричард явно също по никакъв начин не навреди на мъжа срещу него. След като го изтръгна от тялото му, Ричард направи крачка назад. Онзи продължи да настъпва.
В мъртвите очи на втория труп грееше същото червеникаво зарево, подобно на прозорец към пъкъла от черна магия, която гори вътре в него и му вдъхва живот.
Един от застаналите наблизо мъже се втурна към тях и в желанието си да окаже подкрепа на Ричард заби нож във врата на нападателя. Резултатът беше не по-добър от онзи, постигнат от меча на Ричард. Мъртвецът се олюля и се спря, а с опакото на единствената си ръка изненадващо нанесе удар на мъжа, притекъл се на помощ на Ричард. Той извика от болка и се прекатури на пода на пещерата.
Ричард се възползва от изникналата възможност и отново замахна с меча. Този път не искаше просто да го обезглави, както беше сторил с първия. Онзи се обърна тъкмо навреме, за да види как острието се засилва към едната страна на лицето му. С ужасяващ звук оръжието раздроби черепа на убиеца. Лигави парченца се плиснаха и залепнаха по каменните стени, а частиците от костта отскочиха. За разлика от първия път сега от главата не остана нищо.
Без да чака да види дали това ще спре, или ще забави мъжа, Ричард бързо нанесе няколко последователни удара по нападателя, като първо отсече ръката му, а после припряно наряза тялото му на няколко части и с последния удар посече все така изправените пред него крака през коленете.
Зверският рев на двамата нападатели най-сетне секна. Из цялата кухина в пещерата ранени хора пищяха или стенеха от болка. Други лееха сълзи от ужас. Повечето от онези, които не бяха засегнати, изскачаха от скривалищата си и се втурваха да помагат на пострадалите.
Ричард кимна за благодарност на мъжа, който се беше опитал да помогне, като наръга гиганта във врата. Вече на крака, той стоеше с ококорени очи и не можеше да повярва на всичко, което се беше случило.
Задъхан от усилието и отвратен от гадната миризма, Ричард закри уста и се обърна към групата мъже, които бяха хвърляли камъни в опит да отбият нападението.
Дръпна ръката от лицето си, за да попита:
— Какво се случи? Защо никой не е бил на стража? Не видяхте ли как тези мъже се изкачват към домовете ви?
Хората замигаха озадачени и изненадани, явно все още не бяха преодолели страха от нападението и вцепенението от кървавите му последици.
— Съжалявам, Господарю Рал — обади се мъжът с ножа. — Има редовен пост, но май не е особено добър. Както е тъмно и вали, а и с тези тъмни дрехи, които мъжете носеха, не успяхме да забележим приближаването им; разбрахме, че са тук, едва когато чухме писъците. Неколцина от нас излязоха да видят какво става, но докато стигнем, те вече бяха сред нас и беше твърде късно. И в този момент се оказахме въвлечени в битка за живота си.
Ричард стисна зъби — яростта на меча все още кипеше в него. Помисли си, че мракът и дъждът наистина трябва да са ги затруднили да видят или да чуят приближаващите мъже.
— Ако някои хора си бяха свършили по-добре работата да наблюдават, единственото, което щеше да им се наложи да направят, е да изритат мъжете, докато се опитват да се покатерят тук, и те щяха да полетят надолу към пропастта.
На лицата им се изписа смущение и те забиха поглед в земята.
— Имате право, Господарю Рал — обади се друг. — Само че никога не се е случвало нещо подобно. Опасявам се, че не сме очаквали подобно нападение.
Ричард посочи с меча си навън в нощта.
— При положение че Хенрик дойде тук и ви разказа за другото нападение по-рано тази вечер, трябваше да сте нащрек за опасности. Такова нещо не се е случвало и преди. Трябвало е да се досетите, че става нещо необичайно, и да се подготвите или поне да имате едно наум.
Мъжете се засрамиха, но не казаха нищо.
— Съжалявам — отрони тогава Ричард и пое дълбоко дъх, за да се опита да укроти гнева си. — Не бива да виня жертвите.
Някои от хората кимнаха, след което се оттеглиха, за да помогнат на пострадалите от битката.
— Никога не се е случвало нещо подобно, Господарю Рал — отново заговори мъжът с ножа. Изглеждаше съсипан от скръб. — Ние просто не…
Той сподави болката, свила сърцето му, и огледа всички мъртви и ранени.
Ричард стисна съчувствено рамото му.
— Знам. Съжалявам, че звуча толкова гневно. Тези ходещи мъртъвци явно са били съживени посредством някакви окултни заклинания. Възможно е дори магията, която им е вдъхнала живот, да ги е скрила от вашите очи, за да успеят да се изкачат до тук. Само че следващия път трябва да бъдете нащрек и да сте подготвени.