Ричард, все още възпламенен от гнева на меча си, се обърна към мъжете:
— Трябва да изгорите всички остатъци от тези хора. Съберете парчетата и ги запалете.
Мъжете сведоха поглед към пръстите на едната ръка, които се мъчеха да се доберат до Ричард по пода.
Той стъпка все още живата ръка с тока на ботуша си и размаза пръстите в прахта.
— Нямам представа какво се случва — каза, — но ми се струва, че няма място за съмнение, че е замесен някакъв вид окултна магия. Не искам нищо от това заклинание да остане тук, сред вас. Изгорете всичко. Ясно ли е?
Мъжете до един кимнаха покорно, стреснати от разпаления глас на Ричард, при все че разбираха, че гневът му не е насочен към тях.
Чуха се още писъци и Ричард се обърна по посока на звука. Осъзна, че ходещите мъртъвци сред тях са повече от трима.
Отново препусна в лудешки бяг натам, откъдето идваха виковете. Запита се колко ли неприятели са успели да се промъкнат в пещерата. Ако имаше още много, можеше да затрият половината село, преди Ричард да смогне да ги намери и да ги изтреби до крак.
Докато си проправяше път по тесните коридори, му се налагаше да се провира покрай мъже, жени и деца, които бягаха като обезумели да се спасяват от заплахата. Някои от тях ронеха сълзи, други пищяха, но всички до един бяха обхванати от паника и не знаеха какво друго да направят, освен да избягат по-далеч от опасността.
Ричард попадна на разклонение с няколко коридора и последва вледеняващите кръвта стенания по най-широкия от тях. Беше го разпознал — това беше пътят към малкия дом на Естер. Чудовището беше наблизо. Настигаше го. Както се беше задъхал, вдиша отвратителната миризма на разложение и смърт. Това му напомни за докосването на смъртта, което викът на Бръшлянената дева беше отприщил и притаил вътре в него.
Погледът му долови светкавично движение в далечината и нечия сянка се скри зад ъгъла. Ричард внезапно спря насред устрема си до един вход, закрит с овча кожа. Промуши се вътре и на светлината на свещите видя, че Калан лежи на постелката от агнешка кожа там, където я беше оставил. Естер също беше там и стискаше нож в ръка, застанала покровителствено над Калан. Ричард беше наясно, че тя нямаше шанс срещу някой от ходещите мъртъвци, но въпреки това бе готова да премери силите си.
Сами беше изчезнала.
Ричард пусна обратно покривалото над вратата и отново се втурна в преследване на надвисналата над тях заплаха. Затича се към писъците на уплашените хора, които нападението явно беше вдигнало от постелите посред нощ. Налагаше му се да изблъсква някои от сънените селяни, които стояха вцепенени в тъмните проходи.
Изведнъж отново мярна смътно движение на нечия дребна фигура, която се стрелна през един кръстопът и веднага се шмугна в страничен тунел. Тъмна сянка я последва с рев. Трето очертание също влезе в прохода след нея и Сами.
За миг съществото се спря и погледна към Ричард. В тъмнината на тунела той не успя да различи много от ходещия труп, но видя пронизващия червеникав блясък в очите му. Светлината им сякаш извираше не просто от мрака в тунела, а от самата смърт. В следващия момент ходещият мъртвец изчезна в сенките на страничния тунел, по следите на Сами.
Ричард хукна след тях колкото може по-бързо. Тичаше с такава скорост, че мъжете, които го следваха, започнаха да изостават. И понеже той препускаше след нашествениците и увеличаваше разстоянието между себе си и онези зад него, не можеше да се възползва от светлината от техните фенери. Ала въпреки че му беше трудно да вижда, не спря да тича. От време на време имаше по някоя стая от едната или другата страна на тунела, в която бяха запалени свещи, чиято мъждива светлина се процеждаше навън в галерията, само колкото да успее да зърне бегло пътя, без да се налага да забавя крачка.
В тъмното се сблъска с втория от мъжете, който гонеше своя другар и Сами. Не се виждаше добре, но му беше достатъчно да разбере, че този човек също е ходещ мъртвец. Дори без възможността да го огледа подобаващо, миризмата сама по себе си беше безподобна.
Човекът се спря и се обърна да види кой го следва, но Ричард вече беше до него и замахваше с меча с все сили. Таванът не беше особено висок, затова нямаше как да вложи толкова мощ в удара, колкото му се искаше. Но все пак това острие не се задвижваше само от едните мускули, точно както тези мъже не бяха тласкани единствено от самия живот.
В мига, в който мъжът отвори уста да изреве заплашително към Ричард, оръжието се стовари с цялата си сила и мощ. Острието го разсече от темето до средата на гърдите. Части от главата и врата се откъснаха от трупа.