Ричард нямаше намерение да чака да види дали това ще е достатъчно. Разярен сипеше удари по човека, като крещеше от яд през цялото време, докато не го накълца на парчета. Щом хората с фенерите ги настигнаха, Ричард най-после успя да види, че този нашественик вече не представлява заплаха, по-страшна от пръснати из галерията останки.
Обезвредил тази опасност, той вдигна поглед. В далечината от някаква стая вдясно се процеждаше светлина от разпалени свещи. Видя силуета на другия човек да се насочва към нея. Светлината беше достатъчна, за да успее Ричард да забележи, че тунелът отвъд стаята представлява задънена галерия. Сами беше хваната в капан. Нямаше накъде повече да тича, нямаше път за бягство.
Ричард се втурна в прохода с ясното съзнание, че участва в надпревара да убие човека, преди той да е убил Сами. Закрещя в опит да разсее врага. Мъжът не му обърна никакво внимание. То беше насочено неотлъчно към неговата жертва.
Тромавият труп стоеше точно пред входа на стаята и надзърташе вътре. Ричард не беше достатъчно близо. Тъмната сянка обърна взор към него с искрящите си очи, след което отново ги насочи към стаята. Изрева застрашително и нахлу вътре.
Ричард се затича с всички сили. Тъмния силует изчезна в стаята в края на задънения коридор. Не беше достатъчно близо. Нямаше да стигне навреме. Знаеше, че Сами няма никакъв шанс.
Беше тъкмо до входа, когато огромната, тъмна сянка изхвръкна назад от помещението, запокитена в отсрещната стена на тунела. От сблъсъка се вдигна прах.
Човекът явно беше зашеметен, но бързо се окопити. В момента, в който се изправи на крака, Сами се показа на входа на стаята.
Ричард почти бе стигнал, но все още не беше достатъчно близо. Сами и нападателят й се намираха твърде далеч, за да може той да й помогне.
Човекът отново ревна гръмовно в яростта си и се спусна към момичето. Сами изпъна двете си ръце напред с вдигнати нагоре длани, сякаш наистина вярваше, че може да възпре нападението на огромния мъж.
За изненада на Ричард обаче той за втори път полетя назад и отново се блъсна в стената.
Когато се съвзе от удара и се нахвърли върху момичето, то се опита да го спре за трети път, но не се получи, при което Сами изпищя.
Ричард обаче вече беше там. С един мощен удар мечът отсече главата и едното рамо на чудовището. Вторият замах последва като светкавица и отряза другата му ръка в момента, в който тя посягаше към Ричард. С още няколко бързи движения той накълца тялото през кръста, след което разсече краката през средата на бедрата.
Главата, заедно с врата, едното рамо и все още прикрепената към него ръка, лежеше на земята и гледаше нагоре със застрашителните си, огненочервени очи. Ръката се протегна и сграбчи глезена на Ричард. Той стремглаво стовари меча няколко пъти подред и я посече, ведно с главата. След като я направи на парчета, смаза дланта с тока на ботуша си.
Изправи се задъхан с меча в ръка — яростта на оръжието бушуваше в тялото му и извикваше собствения му гняв от глъбините му. Килна глава и се заслуша, но не чу нито още викове, нито пък рев. Този сякаш беше последният.
Сами се втренчи в него.
— Добре ли си? — попита я.
Тя кимна и въздъхна дълбоко с облекчение.
Той я придърпа към себе си и с ръката, в която държеше меча, обгърна крехките й рамене, благодарен, че е стигнал навреме. Тя му беше спечелила няколко безценни секунди, докато той успее да дойде и да унищожи заплахата веднъж завинаги.
— Сигурна ли си, че си добре? — попита отново. — Убедена ли си, че не те е наранил?
Сами отметна няколко кичура от напрашената си къдрава черна коса от лицето си и сведе поглед, внимателно оглеждайки тленните останки.
— Да, добре съм — увери го тя. Звучеше удивително спокойна.
— Тогава, ако обичаш, кажи ми какво си мислиш, че правиш? — скръцна със зъби Ричард, а юмрукът му затегна хватката си около ефеса на меча. Наведе се към нея. — Наредих ти да защитаваш Майката Изповедник. Като излизах, ясно ти казах да останеш там и да я пазиш.
— Пазех я…
— Докато не побягна. Доверих ти се да я закриляш, а вместо това ти си избягала. Не те виня, че си се изплашила, но разчитах на теб, а ти не си останала там да я опазиш.
Сами поклати глава.
— Защитавах я…
— Нахлули са навътре из пещерите да я търсят. А ти си избягала.
Сами скръсти тънките си ръце и го изгледа кръвнишки.
— Те не бяха дошли за Майката Изповедник. Преследваха мен.
— Няма как да го знаеш.
— Напротив, знам го. — Тя продължаваше да го гледа свирепо изпод свъсеното си чело. — Затова и побягнах… за да я защитя, като отвлека вниманието на нашествениците. Така можех да я предпазя най-добре.