Още преди подът да го застигне, над него се спусна мрак, който погълна света.
Осемнадесета глава
КОГАТО СЕ СЪБУДИ, Ричард не разпозна заобикалящата го обстановка. Лежеше на плетена рогозка в стая без прозорци, нежно осветена от свещи, струпани в ниши, педантично издълбани в стените, които бяха от същия камък като останалата част от пещерите на село Стройза. Повърхността на самите стени беше заравнена и прецизно загладена в имитация на мазилка. Като имаше предвид онова, което беше видял от останалата част от издълбаната в скалата пещерна система, заключи, че това са луксозни жилища.
Калан лежеше на друга рогозка близо до него. Все още беше в безсъзнание и не реагира, когато я докосна по рамото. За свое облекчение забеляза, че диша по-равномерно и по-леко отпреди.
Изненада се да види, че дрехите й вече не са пропити с кръв. Те не само бяха почистени, но и съдраните места, разрезите и цепките бяха старателно закърпени, така че едва ли не изглеждаше така, сякаш ризата й е украсена с везмо. Най-важното обаче беше, че тялото й вече не беше осеяно със стотици порезни и прободни рани. Ако съдеше по това, което виждаше пред себе си, изглежда, всички бяха излекувани.
Това поне му донесе утеха, макар че тя все още не беше дошла в съзнание.
Чак тогава сведе поглед и видя, че неговите дрехи също са чисти като тези на Калан. Попипа горната част на ръката си и се увери, че както и подозираше, ужасната рана от ухапване е излекувана. На мястото на нараняването пръстите му усетиха само подутина. Голяма част от болката също беше изчезнала, макар все още да усещаше известна скованост в мускулите. Долавяше съвсем леко гъделичкане, което разпозна като остатъчния ефект от извършеното лечение.
Въпреки че по всяка вероятност всичките му външни наранявания бяха изцелени, той все още можеше да долови онази ужасна, мрачна тежест на неумолимата вътрешна болест, която представляваше докосването на смъртта, освободено там от Бръшлянената дева сплетница. Безжалостното бреме не се вдигаше и се мъчеше да го придърпа към своята тъма. Той знаеше, че същият този повик на смъртта се таи и в Калан.
Ричард се надигна и се огледа. Помещението беше по-голямо от дома на Естер, където бяха приютени в началото. Килимите бяха по-дебели, по-добре изтъкани, а цветовете им бяха малко по-ярки от останалите, които беше видял. Имаше няколко стола и маса, които, макар да не бяха изящни, бяха първокласно изработени. Вратата беше от масивно дърво, а не просто завеса. Заради изгладените, но и прецизно и под прав ъгъл издялани стени предположи, че това е домът на някой важен човек.
Щом го видя да сяда, Естер осъзна, че се е събудил, и се надигна от една пейка отстрани.
— Не се мъчете да се изправяте още, Господарю Рал. Как се чувствате?
— По-добре съм. — Ричард примигна объркано. — Какво става? Къде сме?
— Намираме се в дома на нашата магьосница. — Тя стисна устни нажалено. — Е, беше нейният дом, преди да… — Изведнъж размисли и махна с ръка край себе си. — Всъщност предполагам, че все още е дом на магьосница. Сами си живее тук, а тя е единствената, която ни остана. Това беше къщата на родителите й, но сега сигурно е нейна.
Ричард се огледа.
— А къде е тя?
Естер посочи към врата в другия край на стаята. Няколкото простички украси, издялани по края й, изглеждаха като разкош в село, което оцеляваше в толкова сурови условия.
Гравирана в центъра на вратата обаче беше Милостта, изображение, което олицетворява Сътворението, живота и, отвъд границите на света на живите, вечността на Отвъдния свят. През света на живите и отвъд света на мъртвите минаваха лъчи, които символизираха дарбата.
Подобно изображение не беше някакъв разкош, особено в дома на магьосница. Милостта често представляваше основополагащо оръдие в ръцете на притежаващите дарбата и нерядко служеше за символично средство, напомнящо им за техния дълг, цел и призвание. Никога не беше изрисувана или използвана просто за да послужи за украса.
— Сами си почива. Клетото момиче, беше изтощена.
— Изтощена ли? Значи е помогнала на ранените хора? Излекувала е всички засегнати?
— Да, да, потруди се здраво, за да помогне на хората — каза Естер и махна с ръка, за да разсее тревогата му, явно нетърпелива да смени темата. — После заяви, че трябва да излекува вас двамата, или поне доколкото това е по силите й. Казах й, че трябва да си почине, преди да се заеме с такава отговорна задача, но тя настоя, че не бива повече да се отлага. Каза, че трябва да стори каквото може за вас и Майката Изповедник, в противен случай скоро и двамата ще преминете в състояние, в което нейната намеса ще е безполезна.