Саманта кимна.
— Носеха се слухове за такива неща, за откраднати от гробовете тела. Мълви за бродещи из Печалните територии мъртъвци.
Ричард се запита дали Джит е тази, която е вдъхнала живот на труповете и ги е изпратила да нападнат селото. Зачуди се дали, макар да е убил Бръшлянената дева, още от нейните неживи раболепни слуги не се скитат в околността.
— Двете ми лели, Марта и Милисънт, бяха убедени, че Джит може да е единствено някакво зло същество, избягало отвъд пределите на Северната стена.
Ричард се приведе напред при думите й.
— Северната стена ли?
Саманта припряно посочи нанякъде.
— И до там ще стигна. И така, вече чули предостатъчно обезпокоителни разкази, родителите ми, заедно с двете ми лели и техните съпрузи, дружно решиха, че тъй като нашето село е разположено най-близо до Кхарга и вероятно се намираме пред най-непосредствена опасност, трябва да проучим какво се случва и да открием истината.
Мъжът на леля Марта също притежаваше дарбата. Не беше магьосник, както ми обясниха… Нито аз, нито някой от моите познати сме срещали някога истински магьосник. По всеобщо мнение съпругът на леля Милисънт, Джайлс, също е притежавал дарбата, но по различен начин. Обикновено получаваше дребни знамения, или поне така твърдеше той. Никой не му вярваше особено обаче. А майка ми се вслушваше в предсказанията му.
Чичо Джайлс беше един от хората, които отдавна предупреждаваха за някаква тъмна сила, която един ден ще се спусне над Печалните територии. После разбра, че Джит си е устроила бърлога в покрайнините. Според него това беше доказателство за пророческите му способности.
Майка ми винаги е казвала, че ако достатъчно дълго и упорито предричаш дъжд, рано или късно ще се измокриш и ще се окажеш прав. Казваше, че в живота има добри и лоши времена, и ако предречеш лошите, накрая ще се окажеш прав, но ако го правиш на всеослушание, ще те провъзгласят за пророк.
Думите й извикаха усмивка у Ричард. Самият той винаги бе смятал същото.
— Какви истории стигаха до ушите на хората ви за Джит? — успя да попита, преди да се е изгубил в клоните на семейното й дърво.
Саманта сви рамене.
— Повечето бяха доверявани на родителите, лелите и чичовците ми шепнешком и насаме. Майка ми не ми разказваше какво са им разкрили, но аз виждах, че е разтревожена.
— Не я ли питаше?
— Не. Не съм толкова глупава. Когато родителите ми са искали да знам нещо, са ми го казвали. Ако ли не, бях наясно, че не бива да разпитвам, че работата не е за деца. Те шестимата — моите родители, двете ми лели и двамата чичовци — обсъждаха тези въпроси на четири очи, само помежду си. Особено ако ставаше дума за вземане на решение относно безопасността на народа ни.
— Значи тук управляват хората с дарбата? Макар и неофициално?
— Не съвсем. — Саманта присви очи умислено, затруднена да намери точните думи. — При нужда обикновените хора в Стройза винаги са се обръщали към притежателите на дарбата. Но не бих казала, че може да се твърди, че те са управляващи. Ние сме малък народ, а не империя, и като че ли никога не е имало необходимост някой да ни управлява. От време на време може би да разрешава някой спор, но не и да управлява в истинския смисъл.
По-скоро хората тук винаги са уважавали притежателите на дарбата и са търсели съвета им, точно както човек уважава възрастните и търси техните наставления, но не иска на всяка цена те да властват над него. Ако трябваше да се вземе решение по даден въпрос, хората най-често отиваха при някого с дарбата — родителите ми, лелите и чичовците — да поискат съвета им, а понякога и да отсъдят вместо тях.
— Имаш предвид, както когато ни доведоха тук — изпратиха да те повикат, защото почитат способностите ти, но не очакват да си мислиш, че имаш право да ги управляваш.
Сравнението накара Саманта да се усмихне.
— Нещо такова, предполагам. Така че в този случай, който явно по някакъв начин беше свързан с магия, притежаващите дарбата взеха дружно решение леля Марта и съпругът й, понеже и той притежаваше дарбата, да отидат да проучат какво става в Кхарга, какво представлява тази Бръшлянсна дева сплетница в действителност и какво може да крои в онова затънтено мочурище.
Миналата есен, когато нивото на водата достигна най-ниската си точка, леля Марта и мъжът й се отправиха към покрайнините на разузнаване.
— Но така и не са се завърнали — предположи Ричард, след като тя внезапно потъна в мълчание.
Съмнението му се потвърди, когато Саманта тръсна глава.
— Хората ни ги търсиха, но леля и чичо не бяха открити. Пустошта в Печалните територии е необятна, така че естествено, нямаше как да претърсят навсякъде. Имаше и нещо друго обаче — те се страхуваха да навлязат прекалено навътре в неизследваните дълбини на мрачното тресавище в покрайнините на Кхарга.