— Има ли някаква връзка между тази дума на прастар език и вашия древен дълг? — попита я Ричард.
Очите й започнаха да се пълнят със сълзи и тя кимна.
— Тъкмо това правеше майка ми. Тя стоеше на стража. Родителите ми напуснаха Стройза, за да докладват за видяното, но тя така и не успя да изпълни своя дълг. Не стигнали много далеч и баща ми бил убит. Майка ми е в неизвестност, но аз се опасявам, че нейният живот също е бил отнет.
— Още не знаем дали е така — изтъкна Ричард. — Над какво е бдяла?
Саманта махна към вратата с гравюрата на Милостта.
— Ще ви покажа.
Двадесета глава
САМАНТА НЕЖНО ДОКОСНА с тънките си пръсти образа на Милостта, издялан във вратата.
— Това е нашият дълг — каза тя. — Нашият дълг към света на живите.
— Искаш да кажеш, че сте пазители на онова, което символизира Милостта?
— Точно така — отвърна тя и отвори вратата.
Ричард не можеше да си представи как в толкова отдалечено място тези хора могат да бъдат пазители на Милостта. Символът обясняваше всичко съществуващо. Погледна назад към Калан, за да се увери, че тя все още диша спокойно, преди да последва Саманта през украсения с образа на Милостта вход, чиято роля сякаш беше да напомня за този дълг.
Стаята отвъд вратата, също толкова добре съградена като външната, беше слабо осветена от няколко свещи. Встрани до рогозката, на която момичето вероятно беше спало, докато го чакаше да се събуди, лежеше избутано измачкано одеяло. До извита пейка, под която имаше малък вързоп и кожен мях за вода, стоеше прост на вид, но добре изработен висок шкаф.
Саманта го поведе по тъмен коридор в задната част на стаята. Пътьом взе от рафт фенер и го запали с един-единствен жест, леко трепване на дланта, при което дарбата й произведе искра, която възпламени фитила. Фенерът хвърли мека светлина към тунел, който беше много по-дълъг, отколкото Ричард очакваше.
Проходът ги преведе покрай няколко стаи, които Ричард сметна за още спални. В стената беше издълбана плитка ниша. Върху три дъсчени лавици в нея бяха подредени няколко малки, простички глинени фигурки. Едната представляваше овчар и няколко овце. Другата — мъж, заслонил очи с ръка, очевидно взрян някъде в далечината. На по-долните рафтове имаше малко книги и няколко сгънати чаршафа. Подминаха още няколко затъмнени помещения от двете страни, след което тунелът продължи напред без прекъсване, навлизайки все по-навътре в планината, докато най-сетне не свърши с твърде чудноват задънен изход.
Единственият отвор в края на коридора, изглежда, беше запушен от каменна плоча. В центъра й беше гравирано още едно изображение на Милостта. До входа Ричард забеляза вклинена в стената метална пластинка. Беше ръждясала и покрита с дупчици от времето; дотолкова се беше сляла с камъка в стената, че той без малко не я пропусна.
Беше виждал подобни метални пластини и преди, макар да бяха в по-добро състояние. Освен това бяха разположени на важни места с ограничен достъп. Тези пластини представляваха нещо като ключалка, ключа към която беше дарбата.
В миналото дарбата на Ричард му беше позволявала да влиза в много такива защитени проходи и разрешени за тесен кръг от хора места. Беше му осигурявала достъп дори до зони, оградени със смъртоносни щитове, преодоляването на които изискваше както адитивна, така и субстрактивна магия, места, в които никой не беше успявал да пристъпи от столетия.
— Никой друг от вашето село, от хората, които не притежават дарбата, не може да влезе тук, нали?
Саманта поклати глава.
— Не. Това място е предназначено единствено за притежаващите дарбата. Никой друг не може да дойде тук. Повечето хора поне мъничко се страхуват от дарбата и никой не би влязъл в тези стаи, освен ако е изрично поканен, а никога не съм чувала някой да е бил извикан чак толкова навътре. Дори не съм чувала друг, освен притежателите на дарбата, да споменава мястото. Не съм съвсем сигурна, но даже си мисля, че никой освен нас не знае за съществуването му.
Ричард опря длан до пластината, за да отвори вратата. Не се случи нищо.
— Моята дарба не може да я отвори — каза, леко изненадан.
Спомни си, че не беше успял да се позове на дарбата, за да защити или да излекува Калан. Това беше допълнително потвърждение, ако изобщо имаше нужда от такова, че по някаква причина силите му са изчезнали.
С плавни движения пръстите на Саманта проследиха контурите на Милостта, издълбана в затулващия входа камък, като го правеха в правилна последователност, както следваше да се изрисува Милостта. Първо външния кръг, символизиращ границите на живота, после квадрата в него, който изобразяваше света на живите, сетне втория кръг в квадрата, който символизираше началото на живота, после звездата с осем лъча във вътрешния кръг, която представляваше Сътворението. Накрая пръстите й обходиха линиите, които излизаха от всеки връх на звездата, пресичаха вътрешния кръг, който бележеше началото на света на живите, след него външния, който изобразяваше края на живота и началото на света на мъртвите.