— Дарбата — промълви Саманта, докато докосваше последния лъч, — такава, каквато е предопределена да бъде.
Ричард се намръщи, зачуден накъде води разговорът.
— Светът на живите и светът на духовете, неразривно свързани от искрата на дарбата. Както е предопределено да бъде — повтори тя. — В съответния надлежен ред — натърти. — Светът на живите, а след като дойде краят на живота, този на духовете — Отвъдният свят, светът на мъртвите.
— Знам — каза той, все така навъсен, тъй като продължаваше да не разбира какво се опитва да му каже, но също така малко смутен от лекотата, с която тя беше възприела загадъчността в природата на магьосницата.
— Споменахте, че дарбата не ви служи сега.
— Точно така.
— Наученото от майка ми за дарбата и обвързаността й с всичко, представено от Милостта, ме кара да мисля, че причината да не ви служи е, че тя е компрометирана.
— Не спирай. Слушам те.
— Във вас се крие смъртта, нали така?
— Опасявам се, че да.
— Смърт в света на живите — каза тя и надигна вежда многозначително. — Това не бива да се случва. Не съблюдава реда такъв, какъвто го предпоставя Милостта.
Следва да има два свята — този на живите и този на мъртвите. Всеки един съществува на определено място, както посочва Милостта. Във вас едновременно живеят и двата, на едно и също място. Това смущава реда на Милостта.
Ричард усети, че го полазват тръпки. Досега не го беше разглеждал по този начин.
— Ето така разбрах, че вие сте избраникът — каза му тя с поверителен тон, като се наведе по-близо.
Ричард още повече смръщи чело.
— Какво искаш да кажеш?
— В този момент вие не принадлежите нито на кралството на живота, нито на кралството на смъртта.
— И как това ме превръща в онзи, когото си мислиш, че търсиш?
— Сега ще ви покажа — отвърна тя, като се изправи.
Положи ръка върху металната пластина. В мига, в който я докосна, камъкът пред входа започна да се претъркулва надясно, разкривайки друг проход отвъд този. Ричард изчака мълчаливо, вперил поглед в мрака, докато грохотът от хода на тежкия камък не стихна и той не спря встрани от отвора.
— Какво е това място?
— Място за притежателите на дарбата от Стройза. За тези, които стоят на стража.
Ричард се запита над какво ли точно бдят. Пристъпи вътре и се насочи към отсрещната стена, към скоба, която придържаше кристално кълбо. Знаеше какво представлява и то. Често беше използвал светлинните сфери, останали от древни времена.
Ала при приближаването му този път кристалното кълбо си остана тъмно. Потърка с върха на пръстите си гладката повърхност, но тя остана безжизнена и черна.
Щом Саманта дойде по-близо и посегна към сферата, тя засия, осветявайки галерията. После взе светещото кълбо в ръце и върна фенера обратно в прохода, след което докосна друга метална пластина от вътрешната част на стената, за да ги затвори вътре. Масивният камък започна да се претъркулва обратно пред отвора.
— Дарбата ми явно не действа и върху това — обезсърчено каза Ричард и махна към светлинната сфера.
— Онова, което не разбирам — започна тя и трепна намръщено, — е защо, при положение че дарбата ви не работи, магията на меча ви не е изгубила силата си. Изглежда ми като противоречие.
— Ако твоята теория е вярна, а аз смятам, че е, тогава съвсем не е противоречие. Дарбата ми е нещо вътре в мен. — Ричард извади меча с няколко сантиметра, след което го остави да се плъзне обратно в ножницата. — Той, от друга страна, в същността си е външна магия, нещо сътворено. Не се нуждае от дарбата, за да се задейства. Всеки, включително и хора, които не я притежават, биха могли да си послужат с меча и да се облагодетелстват от магията му. Тя не зависи от никой човек. Нуждае се само от стремленията на онзи, който го владее.
Саманта кимна замислено при обяснението му.
— В това има смисъл.
Ричард обърна поглед назад към пътя, по който бяха дошли.
— Само че това означава, че Изповедническата сила на Калан вероятно също се е изгубила. Тя е родена Изповедник. Вродено й е, точно както аз съм роден с дарбата си.
Осъзнаването, че Калан по всяка вероятност ще се окаже без защитата на Изповедническата си сила, беше обезпокоително.