Изведнъж въздушните вълнички се избистриха и далечният образ през дупката в скалата се озова много по-близо. Сякаш само за миг някой рязко го беше преместил непосредствено до планините.
Щом очите му привикнаха към светлината и образът пред него се проясни, той осъзна, че отвъд планината има някаква постройка. Прикована в центъра между двете планини, в дъното на каньона се издигаше стена, която очевидно беше направена от човешка ръка.
Ричард присви очи, за да я огледа внимателно. Беше чудовищно грамадна. Не беше виждал по-огромна конструкция, направена от човешка ръка. Величествената стена се извисяваше над гората още от основата си.
В центъра й, също изработен от камък и издигнат още по-нависоко, се виждаше някакъв звяр със зейнала паст и стърчащи зъби, сочещи надолу към масивната порта. Изглеждаше така, сякаш минеш ли през нея, пристъпваш право в дебнещата уста на уродливото каменно чудовище. Огромните врати под него бяха по-високи и от най-високите дървета. Портите бяха гигантски почти колкото самата стена, на която се крепяха.
Бяха отворени.
Ричард отстъпи от кръглия отвор. Саманта махна ръце от металните плочки, а образът през портала потрепери, след което се върна до предишния си вид.
— Северната стена — простичко обясни Саманта.
— Северната стена — повтори той. От тона му ставаше ясно, че значимостта й е непонятна за него.
— Откакто съм родена — подхвана тя, — тези порти винаги са били затворени. Откакто майка ми е била родена, те винаги са били затворени. Откакто съществува народът ни, те никога не са били отваряни.
— Знаеш ли откога народът ви живее тук?
— Не съм съвсем сигурна. Чувала съм да казват, че сме тук от хилядолетия. Но майка ми тъкмо започваше да ме учи за нашия дълг, дълга на родените с дарбата сред нас, за призванието ни да стоим на стража и да следим Северната стена. Тези уроци бяха прекратени, когато насред един от тях майка ми видя, че портите са отворени.
През целия си живот не я бях виждала така разстроена. Не спираше да мърмори, че никога не е очаквала да се случи по нейно време, че дори и по мое. Беше ядосана на себе си.
— Защо е била ядосана на себе си?
— Чух да казва, че идването на Джит е трябвало да я наведе на мисълта, че нещо не е наред. Каза, че такова същество може да се появи в Печалните територии по една-единствена причина — защото Северната стена не е издържала и някои от онези, които обитавали другата страна, са започнали да се промъкват тук. Бръшлянената дева не принадлежи към нашия свят. Сигурно е от съществата от отвъдната страна, като другите, за които чувахме да се мълви. Майка ми каза, че е знаела, че се случва нещо нередно, но не е и подозирала, че може да е свързано със Северната стена.
Като я попитах за какво говори и какво означава всичко това, тя ми каза, че означава, че животът, такъв, какъвто го познаваме, никога няма да бъде същият. Че светът никога няма да е същият.
Каза, че е твърде вероятно светът на живите да не оцелее след онова, което се задава.
Аз се ужасих и я помолих да ми го обясни, но тя отвърна, че няма време. Изфуча навън. Каза, че трябвало да тръгва, преди да е станало прекалено късно.
— Да тръгва ли? — Ричард хвърли поглед навън през отвора, след което отново се обърна към Саманта. — Къде отиде?
— Да предупреди тези, които трябва да разберат.
Погледът на момичето потъна в земята.
— Родителите ми загинаха — или поне баща ми загина, — когато заминаха за Магьосническата кула, за да говорят със Съвета и да изпълнят древното ни предопределение, да известят върховните магьосници, че в Северната стена има пробив.
Ричард я зяпна.
— Съвета на магьосниците ли? В Магьосническата кула няма Съвет.
Саманта го погледна потресено.
— Няма ли?
— Не. От дълго време не е имало Съвет на магьосниците в Кулата. Преди дядо ми и още няколко други да се преместят там наскоро, Кулата е била изоставена с години.
Двадесет и втора глава
— НО МАЙКА МИ И БАЩА МИ отидоха да предупредят Съвета на магьосниците. Така казаха. — Саманта изглеждаше объркана, а погледът й се стрелкаше насам-натам. — Казаха, че Съветът на магьосниците в Кулата отговаря за Северната стена. Така ми обясни майка ми… че трябва да отиде в Магьосническата кула и да извести онези, които ще знаят какво да сторят.
Ричард тепърва започваше да осъзнава колко изолирано от останалата част на Д‘Хара е село Стройза, и то не само поради отдалечеността си, но и поради липсата на сведения за външния свят. Изпита жал към тези хора, които вярваха, че изпълняват жизненоважното поръчение на магьосници, които вече не съществуваха.