Освен ако някой друг имаше причина да го иска и изначално й беше наредил да го стори.
— Така е с всички нас — обади се Саманта. — Ние всички просто се мъчим да оцелеем.
Той прогони от ума си разсейващите мисли за подбудите на Джит и се върна към настоящия проблем. Саманта все още го гледаше в очакване.
— Разбирам те, но това не означава, че аз съм този, от когото се нуждаеш, за да ти обясни цялата тази работа със Северната стена. Както ти казах, никога не съм чувал за нея.
— Е, вие сте Господарят Рал — каза тя простичко. — За мен това ви прави даже по-важен от някакъв си Съвет на магьосници. Вие управлявате цялата Д‘Харанска империя, нали? Тази земя е част от вашата империя.
Макар и неохотно, Ричард трябваше да се съгласи с този й довод.
— Предполагам, че си права относно това, но то не е достатъчно да ме превърне в човека, който ти трябва, за да узнаеш за Северната стена.
— Но това е само малка част от всичко. Главната причина е, че вие сте от онова място отвъд Северната стена.
Ричард опря ръце на хълбоците си и сведе поглед към дребното момиче. Постара се да не изглежда намръщен. Помисли си, че надали е много успокоително едър мъж, при това Господарят Рал, да стои надвесен над нея.
— Аз съм от Сърцевинната земя — каза и посочи с палец зад себе си на запад. — Това е малко място в Западната земя, на другия край на Средната земя. Много далеч от тук. Не съм отнякъде отвъд Северната стена.
— Друго имам предвид — спокойно каза тя, все едно той беше някой невежа, а тя се мъчеше да прояви търпение.
Проявяваше онази вбесяваща черта у магьосниците да говорят със заобикалки и загадки, което неизменно го караше да се чувства глупав. Преди беше приемал, че подобно поведение е плод на годините и мъдростта. Но сега виждаше, че не е бил прав. Тази магьосническа природа се разкриваше у Саманта въпреки невръстната й възраст, подобно на цвета на косата или дребното й телосложение. Дразнеше го, защото го караше да се чувства малко тъп.
— Като казвам, че сте от онова място, нямам предвид, че сте израснали там — заобяснява тя търпеливо, щом видя, че той не схваща какво иска да каже. — Имам предвид, че принадлежите там… ами, в душата си. Вие принадлежите на това място. — Тя наклони глава, сякаш да попита дали най-после е разбрал.
Не беше.
— Принадлежа на мястото? Кое място?
— Третото кралство.
— Третото кралство ли?
— Да — отвърна тя и само кимна, явно смятайки, че това изяснява всичко. — Милостта описва реда, по който трябва да съществува всичко.
— Саманта — той се опитваше да остане спокоен, — не разбирам какво искаш да кажеш.
— В Милостта са представени две кралства, нали така? Кралството на живота, което започва с вътрешния кръг, и кралството на смъртта, което започва с външния.
— Какво тогава е това Трето кралство?
Тя се надигна на пръсти и посочи навън през отвора.
— Това е Третото кралство, намира се отвъд Северната стена, която го е пазела затворено толкова време, още от дните на древната война.
Ричард беше преживял години на мъка, страдание и нещастие заради тази война. Това беше война, която така и никога не беше приключила напълно. Древната вражда беше избухнала с нови сили, за да роди нова война, която беше причинила нечувани терзания и беше отнела живота на стотици хиляди. Но тези войни, както древната, така и новата, най-сетне бяха свършили. Той ги беше довел до край веднъж завинаги.
Ричард хвърли поглед към отвора, след което отново се обърна към Саманта.
— Как може някое място да има отношение към Милостта?
— Не, не разбирате. Не е същинско място. Макар че, от друга страна, е…
— Хем е място, хем не е. — Полагаше усилия да се владее и да не повишава глас. — Саманта, ако ще ти помагам, трябва да се изразяваш по-ясно.
— Съжалявам. — Тя отметна коса, пое дъх, вдигна двете си ръце и започна отначало. — Третото кралство не е част нито от кралството на живота, нито от кралството на смъртта.
Вдигна първо едната, после другата ръка, сякаш за да покаже как царствата съществуват в равновесие. После събра длани.
— Третото кралство представлява другите две, заедно, на едно и също място, в един и същ момент.
Ричард усети как го полазват тръпки от ръцете до тила.
— Това е невъзможно.
В същия миг го споходи неприятна мисъл. В миналото беше дръзнал да навлезе в Отвъдния свят, за да стигне до Храма на ветровете, който беше запратен там, за да бъде опазен по времето на древната голяма война. Той представляваше животът, но се намираше в света на мъртвите. Така животът и смъртта съществуваха на едно и също място, по едно и също време.