Когато срещна Калан за пръв път, тя беше дошла да търси помощ отвъд границата, която разделяше Западната земя от Средната земя. Тази граница, която разполовяваше техния свят, подобно на пукнатина, представляваше пролука към Отвъдния свят. Той беше прекосил тази граница заедно с нея.
Така че по някакъв начин осъзнаваше, че такива неща са възможни. Безспорно са голяма беля, но са възможни.
Отново се обърна към отвора, но този път се загледа в символите, които го обрамчваха, а не в изгледа към самата отдалечена долина. Изследваше знаците и разчиташе значението им наум, проучвайки цялостната съвкупност от елементи. Чак тогава за пръв път видя, че преводът им гласи „третото кралство“.
Назоваваха онова, което разкрива отворът.
Когато първоначално беше видял заобикалящите го символи и беше разчел онези от тях, които носят значението „кралство“, той беше предположил, че останалите съставят просто името на някое древно кралство. В крайна сметка нима сегашната Д‘Хара някога не беше съставена от много различни кралства?
Саманта се пресегна и заби пръст в гърдите му.
— Вие носите едновременно живота и смъртта в себе си. В този момент вие не принадлежите нито към света на живите, нито към света на мъртвите. В този момент вие принадлежите на двете места. У вас има и живот, и смърт, както и у Майката Изповедник. Ако докосването на смъртта не се премахне, то ще ви завладее и вие ще умрете. Ала засега вие носите живота и смъртта в себе си.
Ричард се взираше в нея.
— Тъкмо затова казвам, че принадлежите на онова място. — Без да сваля очи от него, тя посочи с пръст отвора, насочен към далечината. — Вие принадлежите на Третото кралство отвъд Северната стена.
Двадесет и трета глава
— СЕВЕРНАТА СТЕНА? Защо през цялото време я наричаш така?
Тя се смръщи, озадачена.
— Защото това й е името.
— Не е вярно — каза Ричард.
Гладкото й чело се набръчка.
— Какво говорите?
Ричард махна с ръка към символите, които се простираха по цялата стена.
— Нарича се Предел. Никъде из тези писания не се споменава „северна стена“. Говори се само за „предел“. Защо тогава твоят народ го нарича по друг начин?
Тъмните очи на Саманта се ококориха. На фона на черната коса лицето й му се стори пребледняло.
— Нима казвате, че можете да разчетете тези чудати знаци по стените?
— Да. — Той посочи към разположените в кръг символи около отвора. — Този тук гласи „третото кралство“. Назовава това, което показва: „третото кралство“.
Ричард прокара ръка по една от стените, където в гладката полирана повърхност грижливо бяха издълбани древни знаци.
— Този говори за предел. Виждаш ли? Ето тук. Този символ заедно с другия под него означава „стената на предела“. Никъде не се казва „северна стена“.
Саманта вървеше след него, но вместо да следи какво й посочва, тя го беше зяпнала.
— Вие разчитате тези знаци? Нима наистина твърдите, че знаете какво означават всички те? Наистина ги разбирате? Ама наистина ли?
Той кимна, докато прокарваше пръсти по друга група символи.
— Всички знаци тук се отнасят до Предела. Тук е изписано извънредно голямо количество информация. Ще ми трябва известно време да го проуча, за да успея да преведа всичко, но схващам достатъчно, за да ми стане ясно, че се отнася единствено до Предела и Третото кралство, което се намира отвъд него. — Той хвърли поглед назад през рамо. — Така че защо вие го наричате Северна стена?
Тя, изглежда, недоумяваше.
— Не знам. Винаги се е казвала Северната стена. Не сме имали причина да смятаме, че може да има и друго име.
Беше ред на Ричард да се слиса. Той замря на място и се взря в нея.
— Нима искаш да ми кажеш, че дългът на родените с дарбата в Стройза е бил да наблюдават Предела, за да могат да известят останалите, ако портите му някога се отворят, а никой от вас не може да разчете напътствията и предупрежденията, които са били оставени току пред очите ви по стените?
Тя изглеждаше озадачена, объркана и донякъде смутена.
— Съжалявам, Господарю Рал, но са ме учили единствено, че знаците представляват древен, мъртъв език. Никога не съм чувала майка ми, лелите или чичовците ми да споменават, че тези неща по стените тук са важни. Леля Марта все се усмихваше, като ги видеше, и ги наричаше „хубавката украса, която са ни завещали прадедите ни“.
Според майка ми имало хора, които смятали, че може да представляват някакво послание, ала на мен винаги са ми обяснявали, че древното им значение отдавна е изгубено.