Познавам хора на стотици години, които някога са живели там… или поне са били на толкова според представите за време на онези от нас, които не са подвластни на това заклинание, ако ли не и по техните собствени. Познавам дори един мой предшественик, Натан Рал, който е живял там през целия си живот и е на близо хиляда години.
— Хиляда години… — Саманта дълго се взира в него, преди накрая да поклати глава. — Ще ми се да можех да видя подобни чудеса, които явно се срещат по земите извън Печалните територии. Винаги съм знаела, че съм обречена да остана тук, на това малко, откъснато от света място, като всички мои предци, и никога да не видя света, който се простира отвъд него. Ала съм си мечтала да видя такива чудеса.
— Не знам дали аз бих ги нарекъл „чудеса“. Както и в нашия случай сега, често накрая се оказваш изправен просто пред огромен куп неприятности.
Тя замълча за миг, за да обмисли думите му, а после се върна към належащия проблем.
— Ала как е възможно да се попречи на тези полухора да стареят? Те не са в плен на някакво заклинание, както описахте.
— Със сигурност трябва да се приложи субстрактивна магия…
— Нали обаче само древните магьосници от времето, когато са създавали тези полухора, са владеели субстрактивната магия? Днес никой вече не притежава такива способности.
— И в наше време са останали макар и много малко хора, които все още могат да извикват тази страна на дарбата. — Не си направи труда да й разкрие, че той също е един от тях… поне когато дарбата му работи. Очите на момичето пак се ококориха, така че той просто се върна към предишното си обяснение: — Та, понеже са използвали субстрактивна магия, за да успеят да изменят Милостта по този начин, неизбежно е бил замесен и Отвъдният свят, което от своя страна е забавило процеса на стареене.
— Отвъдният свят ли? Защо неговото замесване да означава, че процесът на стареене се забавя?
— Защото животът ни има предели… раждаме се, живеем, а после умираме… ала сме мъртви завинаги, нали така?
— Да — съгласи се тя и кимна объркано. — И какво от това?
— Ами, ние живеем за ограничен период, но тъй като смъртта е вечна, няма как да определим границите й. Животът дава измерения на времето.
— Само че когато умрем, духовете ни започват времето си в Отвъдния свят, почти както животът ни започва, когато се родим в света на живите.
— С изключение на това, че животът ни има край, така че можем да измерим колко дълго е живял човек. За Отвъдния свят съществува само началото, когато умрем. Оттам насетне не настъпва край на смъртта, следователно няма как да се измери времето. Именно затова Милостта обрисува живота в неговото начало със Сътворението и в края му със смъртта, но веднъж щом духовете ни преминат в Отвъдния свят, те остават там вечно.
Саманта все още изглеждаше объркана.
— Но линията на времето на това място започва от там. Тъкмо от този момент то започва да се измерва.
— Така е, ала съществува само тази начална точка. Все едно да се опитваш да определиш колко дълго е въже, ако при теб е само единият му край. Ако никога не успееш да стигнеш до другия, понеже въжето е безкрайно, как тогава ще измериш дължината му? Животът, от началото до края си, представлява точно определена величина. Смъртта няма край.
Саманта присви очи, докато се мъчеше да осмисли тази представа.
— Всеки изживян ден — продължи Ричард — е един ден по-малко от и бездруго ограничения брой на дните, който си е заминал завинаги. По тази причина времето е ценно и значимо за нас. Животът ни е скъп, затова и времето ни е скъпо. Чрез времето придаваме стойност и на неща като любовта. Подаряваме най-ценното си притежание, времето… част от живота си… на хората, които обичаме.
— Никога не съм го поглеждала от тази страна. Знам колко много ценя времето, прекарано с родителите ми, и колко силно усещам липсата му. А какво представлява времето в Отвъдния свят?
— Оставаме мъртви завинаги. Така че дух в Отвъдния свят няма усещането, че остарява, защото духовете не остаряват. Нямат усещане, че времето им изтича, защото тяхното време не тече. Остават си вечно мъртви, така че в Отвъдния свят един ден, хиляда дни или дори милион дни не измерват нищо значимо в този безкраен период от време. Ти си мъртъв и винаги ще си останеш такъв.
Вследствие на това, понеже смъртта е неизменима, а времето, през което ще си мъртъв, е безпределно, тя сама по себе си не би могла да представлява ценност, а с нея и времето.
— Ала какво общо има това с полухората, които живеят толкова дълго?
Ричард изви вежди.
— Полухората нямат души. Тази част от тях вече е мъртва. А времето за мъртвите е безгранично. Полухората обитават Третото кралство в нарушение на принципите на Милостта, кралство със свои собствени правила, според които животът и смъртта съществуват едновременно без ясни разграничения помежду им и могат да се преплитат по неподозирани начини.