— Трябва да отида там, в Третото кралство. След като вече знам какво се крие зад Предела, напълно наясно съм, че ще се наложи да поведа война, за да успея.
Саманта хвърли поглед към мястото, откъдето бяха дошли.
— Да отидете в Третото кралство? Да не сте луд?
— Това е единственото, което мога да сторя, единственото решение, което ми идва наум.
— Решение ли? Решение на какво? Как да си гарантирате убийство ли?
Ричард пренебрегна сарказма в думите й и започна наново.
— Не, решение как да остана жив, как да опазя всички ни живи.
— Господарю Рал — каза Саманта, а гъстата й черна коса леко пружинираше, докато тя се влачеше покрай него, — не можете да отидете там.
Той удари юмрук в гърдите си.
— А какво имам в себе си? — попита, без да забавя крачка.
Саманта отметна няколко кичура от лицето си.
— Във вас ли? Имате предвид докосването на смъртта?
— Именно.
— И какво от това?
— Ти не можеш да премахнеш докосването на смъртта от мен и Калан. — Ричард сведе поглед към разтревоженото й лице. — Ако не се отървем от тази връзка със света на мъртвите, тя ще предяви своите права над нас. Ти сама каза, че на Калан не й остава много време, а аз разполагам със съвсем малко повече от нея.
— Въпреки това не смятам…
Ричард не беше в настроение да спори, затова просто размаха пръст към нея.
— Ти беше тази, която ми каза, че състоянието ми скоро ще започне да се влошава също като нейното. Пределно ясно ти е, че ако се стигне дотам, няма да бъда способен да си помогна по никакъв начин, камо ли да избавя другиго. Нима предпочиташ просто да си полегна кротко и да зачакам смъртта?
Тя подтичваше до него безмълвно, докато се придвижваха обратно по злокобно пустия тунел.
Изведнъж Ричард замря, щом стигна до прохода, препречен от първия защитен камък, който бяха преминали на идване.
— Би ли го отворила, ако обичаш? — каза той и махна към металната пластина на стената. — Дарбата ми не работи, нали не си забравила?
— Не съм забравила — измърмори Саманта и мина напред, за да долепи дланта си до металната плочка. — И тъкмо затова смятам, че е лудост да отидете там.
Преди да е успяла да докосне метала, Ричард я сграбчи за китката. Стори му се, че видя някаква следа или нещо да проблясва в центъра на камъка.
— Почакай — каза й.
Тя вдигна поглед към скалата начумерено.
— Какво да чакам?
Вместо да й отговори, Ричард протегна ръка и опря длан в металната плоча. Масивният камък, препречващ отвора, не се помръдна, но от средата на кръглото парче скала, където му се беше сторило, че нещо блещука, започна да се рони прах. Пепелява наслойка се засипа от издълбани в камъка линии. Сякаш от многовековното търкаляне вън от и в жлеба, изкопан в стената, в гравираните контури се бяха напластили мръсотия и стрит на прах камък. Сега обаче те се изсипваха навън и издълбаните символи се показваха отново.
— Я гледай ти — удивено прошепна Саманта.
Там, оградена в кръг в центъра на камъка, препречващ пътя им навън, се намираше малка триъгълна група от символи на езика на Сътворението. Трите емблеми образуваха сложно съобщение. Ричард присви очи, втренчи се в дребните знаци и се зае с превода им.
Първият символ гласеше: „Ако четеш това, значи ти си онзи, който носи смърт, а Пределът е рухнал. Онова, което ние не успяхме да възпрем, сега се изправя срещу вас. Задава се война“.
Вторият символ гласеше: „Знай, че сега ти си едничкият шанс на живота. Знай също, че се крепиш на границата между живота и смъртта. Можеш да се превърнеш в избавител или в разрушител на света на живите. Не си предопределен за нищо. Ти сам твориш съдбата си“.
Третият символ гласеше: „Знай, че носиш в себе си онова, което ти е нужно, за да оцелееш. Използвай го. Търси истината. Знай, че сме с теб в сърцата си. Изкови собствената си съдба и я осъществи, тъй като участта на живота е под небивала заплаха. Оставяме ти нещо, което да пазиш, за да ти напомня за всичко онова, което е важно“.
Като видя, че съобщението е подписано от Магда Сеарус, Майката Изповедник, и Магьосника Мерит, Ричард усети как го побиват ледени тръпки.
Бяха се обърнали лично към него. Едва ли не очакваше да види собственото си име, гравирано в камъка.
Дълго се взира в символите и в имената. Беше чел много древни текстове и свидетелства. Ала това беше единственото нещо, написано от най-първия Изповедник, което виждаше.
Докосна името и си представи онова отдавна отминало време, когато тя сигурно е стояла на същото това място, докато са издълбавали в камъка думите, предназначени за него. Допирайки с пръсти името й, сякаш докосна самата Магда през вековете.