Ричард разбираше какво означава за една жена да бъде Изповедник може би по-добре от всеки друг жив човек. Той беше отдал живота си на Изповедник, също както беше направил и Мерит. Ричард знаеше съвсем малко за легендарната личност Магда Сеарус, ала познаваше Калан и чрез нея донякъде познаваше Магда. А по някакъв начин с любовта си към Калан познаваше и Мерит. Чувстваше се лично свързан с Магда и с Мерит.
Докато нежно докосваше имената в камъка, той отново се загледа в думите, които гласяха, че са му оставили нещо, което да му напомня за най-важното.
Отмести пръсти към мястото в самия център между трите символа, което беше леко хлътнало. Разтърка точката с пръст и насъбралата се прах започна да пада, докато под нея не се разкри парче прастара кожа, старателно натъпкана в дупка в камъка.
Ричард издърпа кожата и я разгъна върху дланта си. Там, в средата, лежеше пръстен. Двамата със Саманта се втренчиха в сребърното бижу. Върху външната му страна имаше изображение на Милостта. Приличаше на пръстен, използван за поставяне на восъчен печат на писма.
Съобщението, което му бяха изпратили, беше самият пръстен. Той представляваше Милост, която винаги трябва да носи със себе си, за да му напомня какъв е залогът. Ричард го сложи на безименния пръст на дясната си ръка — ръката, с която държеше меча. Беше му съвсем по мярка.
Очите на Саманта говореха по-ясно от всички думи. Тя беше не по-малко изумена от него. Много добре съзнаваше значимостта на Милостта.
Когато Ричард най-сетне й направи знак, тя опря длан в металната плочка и скалата започна да се отмества встрани, за да могат да минат. Вече от другата страна, Саманта докосна втората плочка, за да препречи прохода.
Не го помоли да й преведе съобщението. Явно изражението на лицето и мълчанието му й бяха подсказали, че думите са предназначени само за него и за никого другиго.
Ала тъй като той дълго време не проговори, докато двамата бързо се придвижваха през тунела, накрая Саманта не издържа и се обади:
— Е, дойдохте ли най-после на себе си и разбрахте ли, че няма как да отидете там?
— Виж какво, Саманта — каза той, — знаеш също толкова добре, колкото и аз, че ти не си способна да отстраниш смъртоносното докосване на Бръшлянената дева от мен… Могат да го сторят само приятелите ми. Единственият начин да спася себе си и Калан и наред с това, надявам се, да помогна и на всички останали, е да измъкна приятелите си от земите на шун-тук, след което да ги отведа до защитеното поле в Народния дворец. Щом ни излекуват веднъж завинаги, ще мога да помисля как да сложа край на заплахата от Третото кралство, преди да е станало твърде късно. Това е положението.
— Това е положението ли? Ами ако Зед, Ничи и останалите са мъртви?
— В такъв случай скоро ще умра и аз, а не след дълго и всички останали. Имам нужда от Зед и Ничи. Ако съществува някаква надежда да са живи, то трябва да се опитам да ги намеря.
— Само че това е земя, гъмжаща от полухора и бродещи мъртъвци. Кой знае още какви дяволски изчадия обитават Третото кралство. Прекалено опасно е.
— Аз съм избраникът, нали помниш?
— Да, и тъкмо поради тази причина не бива да ходите там. Всички ние се нуждаем от вас!
— Какъв е твоят план тогава? — Той я изгледа от висотата на ръста си. — А? Как смяташ да спреш армиите от полухора и върнати към живота мъртъвци? Без лечение аз не след дълго ще умра, така че ще ти се наложи да им се опълчиш сама. Е, кажи ми, какъв е планът ти?
Тя присви устни за миг.
— Добре — отрони накрая. — Предполагам, че ненапразно вие сте Господарят Рал. При все това обаче планът ви да влезете там не ми харесва.
— И на мен не ми е по сърце, но няма как да помогна на когото и да било, ако съм мъртъв, не мислиш ли? В основата си точно това казваше съобщението на стената оттатък. То беше съобщение до мен, което гласеше, че аз съм онзи, който носи смърт, и войната е в моите ръце. Аз съм магьосник воин. Трябва да го направя и единствено аз мога да го сторя.
— Магьосник воин, изгубил дарбата си — напомни му тя.
След като той не отговори, Саманта въздъхна от безсилие, намести сияещата сфера обратно в желязната скоба на стената, излезе след него от коридора и двамата се озоваха в помещението, където Калан лежеше на рогозка. В тихата стая нямаше никой друг.
Ричард коленичи до съпругата си и се загледа в бавното й, но равномерно дишане. Всеки път, щом я погледнеше, той оставаше поразен от красотата й. От първия миг, в който я беше зърнал, беше разбрал, че тя е жената на живота му. При вида на лицето й всеки път сърцето му подскачаше.