Хората, които водеха Ричард и Калан към безопасното си село, нарочно не говореха по време на прехода. Бдителната група се придвижваше бързо и почти без звук, както умееха само хора, прекарали целия си живот из горите. Дори мъжът отпред, който носеше Калан, не издаваше почти никакъв шум, докато вървеше по пътеката. Ричард, който не беше в състояние да върви много добре, понякога влачеше краката си, подпиран от мъжете до себе си, и вдигаше по-голям шум от всички, взети заедно, но нямаше какво да стори.
След като беше видял телата на онези чудати хора, да не говорим за двамата мъже, които го бяха нападнали, и за думите, които беше дочул, както и за всички предупреждения, които беше получавал в миналото относно навлизането в Печалните територии, на Ричард не му беше никак трудно да разбере защо тези хора са толкова тревожни и предпазливи. Двамата, които му се бяха нахвърлили, изобщо не приличаха на труповете, които видя. Ако са били прави, то тогава мъртъвците бяха загадъчните хора, които бяха споменали — шун-тук.
Изглежда, за разлика от други малки народи, които Ричард познаваше у дома, тези тук имаха по-основателни причини за страховете си от прости суеверия.
Той ценеше високо, когато хората приемат на сериозно същинските опасности.
Тези, които най-често си навличаха беди, бяха същите, които приветстваха невежеството и не искаха да повярват, че бедите наистина съществуват, затова отказваха да мислят за възможността да се случат. Няма как да си подготвен за онова, което никога не си допускал и нямаш желание да премислиш. Понякога безпокойството беше ценен инструмент за оцеляване, затова Ричард смяташе, че е глупаво да се пренебрегва. Но въпреки това, тъй като тези хора бяха толкова леко въоръжени, не смяташе, че са приели заплахата достатъчно присърце.
Имаше и друга възможност — опасностите, с които се сблъскваха сега, да са новост и за тях самите.
Не след дълго те внезапно се измъкнаха от тъмния, потискащ затвор на гората и излязоха на открито. Понесена от по-хладния въздух, мека мъгла измокри лицето на Ричард. В далечината, отвъд леко хълмистия терен пред тях, на приглушената лунна светлина той видя да се издига отвесна скала. Върху лицевата й част, до определена височина, той забеляза бледи, блещукащи светлинки, вероятно от свещи и фенери, по пътеки, които сякаш водеха в камъка.
Проправяйки си път напред към скалата, пътеката минаваше през обширни ниви, засети с жито или зеленчуци. Веднъж озовали се сред ширналите се в подножието на извисилата се пред тях скала полета, хората с него най-после се почувстваха достатъчно спокойни, за да се осмелят да зашепнат помежду си.
Щом наближиха каменната стена, стигнаха до кошари с дървени огради. В някои от тях имаше овце, а в други хилави прасета. Няколко дойни крави стояха скупчени в ъгъла на една от кошарите. Между скалните блокове, които изскачаха от надвисналата над тях планина, бяха изградени продълговати кокошарници, чиито обитатели без съмнение вече се бяха прибрали да спят. Ричард забеляза неколцина мъже, които се грижеха за животните.
Един от тях наглеждаше овцете и ги потупваше по гърбовете, за да ги накара да се отдръпнат, докато си проправяше път през малкото, но плътно стадо, наблъскано в огромната кошара.
— Какво има, Хенри? — попита го Естер, когато се приближиха. — Защо сте слезли по това време на нощта?
Мъжът не можа да се въздържи да не огледа набързо непознатите, които водеха: мъж, който едва ходеше, и жена с дълга коса, преметната връз рамото на един от техните.
Той махна с ръка към спретнато подредените кошари.
— Животните са неспокойни.
Ричард погледна назад през рамо. Отпусна лявата си длан на добре познатия ефес на меча си, а погледът му прескочи над нивите между тях и тъмния дървесен масив. Не забеляза нищо необичайно.
— Мисля, че е по-добре да оставите животните и да се приберете вътре — каза той, докато оглеждаше черната редица от дървета.
Мъжът се намръщи и свали плетената си шапка, за да се почеше по главата с оредяваща бяла коса.
— А кой си ти, че да ми казваш какво да правя с нашите животни?
Ричард погледна отново мъжа и сви рамене, но после, усетил, че краката му всеки момент ще се подкосят, преметна ръка през рамото на единия от мъжете до себе си и каза:
— Аз съм просто човек, на когото не му харесва, когато животните са неспокойни, а през тази нощ видях много страшни неща, които не са чак толкова далеч от нас.
— Прав е — каза Естер и пак тръгна към каменната стена. — Най-добре е да се приберете вътре с нас.