— Хората отвъд стената не са като нас — продължи Ричард. — Те са вид канибали.
Жената се смръщи объркано.
— Вид канибали ли? Какво искате да кажете? Нима е възможно да има различни видове?
— Тези ядат хора, разкъсват ги, докато са още живи, като се опитват да откраднат душите им — намеси се Саманта.
Естер ахна, но не каза нищо. Изглежда, беше загубила ума и дума.
— Съществата от земите зад Стената са нападнали приятелите ми, докато те ни отвеждаха обратно в Народния дворец. Също така именно те са убили бащата на Саманта и по всяка вероятност са пленили майка й. Смятам, че както моите близки, така и майката на Саманта може би са още живи. Двамата отиваме там, отвъд Северната стена, за да се опитаме да ги спасим.
Естер погледна Саманта, преди да се обърне към Ричард.
— Да не се шегувате? Нима така бързо забравихте разказа на Хенрик? Те са нападнали цяла рота от вашите елитни войски, личната ви охрана от Двореца, и са ги надвили, а вие си въобразявате, че може да отидете там сам и че няма да ви посекат в мига, в който престъпите през портата?
Тази мисъл не беше убягнала на Ричард.
— Той няма да бъде сам — обади се Саманта. — Аз ще съм с него.
— В някои случаи е по-безопасно хората да са малко на брой — добави Ричард. — Няма да ни забележат, както би станало с цяла рота.
— Господарю Рал, далеч съм от мисълта да ви се бъркам, но вие бяхте сам, когато онези двама мъже ви нападнаха, и ако ние не се бяхме появили навреме, сега щяхте да сте мъртъв.
Ричард въздъхна и се надигна от мястото, където беше седнал, за да е близо до Калан.
— Знам това. Ала нямам друг избор. Просто трябва да го направя. Тази заплаха може да доведе до смъртта на повече хора, отколкото можеш да си представиш. Аз съм Господарят Рал. Трябва да сторя каквото е необходимо, за да защитя цялото население на Новия свят.
Естер сведе глава.
— Не бих могла да оспорвам думата на Господаря Рал. — После посочи към Саманта. — Но защо и тя тръгва?
— Защото с инатлива — отвърна Ричард.
За първи път по устните на Естер пробяга лека усмивка.
— Виждам, че сте я опознали добре.
— Аз притежавам дарбата — защити се Саманта. — Господарят Рал и Майката Изповедник са заразени с докосването на смъртта на Джит и тяхната магия е изгубила силите си. Аз поне мога да помогна на Господаря Рал чрез дарбата си. А ако успеем да спасим майка ми, тя също би могла да му помогне.
Естер се замисли за момент.
— Разбирам. Това с много смело от твоя страна… Саманта. Е, с какво можем да ви помогнем ние, Господарю Рал?
— Можеш да се грижиш за Калан и да й разкажеш какво се случва, когато се събуди. Аз ще се върна веднага щом спася приятелите си. После трябва бързо да се отправим към Народния дворец, за да могат те да ни излекуват от смъртоносното докосване на Бръшлянената дева сплетница. След това ще се заема със заплахата, която ни грози оттатък пределите на Северната стена.
Щом Калан дойде в съзнание, разкажи й това, което ти казах, и й предай, че съм подчертал, че е важно тя да ме чака тук. Аз ще се върна за нея. Ще доведа и помощ.
Ще трябва да ти обясня накратко част от онова, което научих, за да можеш да предупредиш останалите хора тук, че опасността вече е пусната на свобода. Народът на Стройза трябва да остане тук, горе, възможно най-дълго. Хората не бива да излизат сами, а само на големи групи. Трябва да има стража по всяко време. Дяволските изчадия оттатък Северната стена може да се опитат да се качат тук и да нападнат селото.
— Искате да кажете да ни изядат живи?
Ричард си пое дъх.
— Страхувам се, че да. От тук, горе, имате по-голям шанс да ги отблъснете. Да се надяваме, че аз ще се върна, преди да се е случило нещо лошо.
Налага се да тръгнем още сега — добави той. — Светлината все още е предостатъчна. Трябва да стигнем възможно най-далеч, преди да падне мрак.
— Пътят до Северната стена е доста дълъг — каза Естер. — Нужни са дни, за да се стигне до там.
— Знам. Това е още една причина да бързам.
Тридесет и шеста глава
СПУСКАНЕТО ПО МОКРИЯ СКЛОН на планината под ситния дъждец се оказа по-трудно от изкачването. Вървейки начело, Ричард се запита колко ли хора от Стройза през цялото това време, откакто селището е било разположено там, горе, са се подхлъзвали по мократа тясна пътечка и са политали надолу към смъртта си.
В един момент той вдигна поглед и видя тълпи от хора, надвесени над ръба на пещерата, да се взират надолу към него и Саманта, докато те слизаха по коварния път, отправили се към още по-коварните незнайни земи отвъд тайнствения Предел, познат им като Северната стена. Вероятно се питаха дали някога ще видят двамата отново.