Саманта поклати глава.
— Само волове, за орането на нивите.
Внезапно му хрумна, че тези хора живеят там и няма къде другаде да отидат. Разбира се, освен ако дългът им на пазители не ги принуди да дадат сигнал за тревога, защото портите на Третото кралство са били отворени, ала подобна нужда не беше възниквала от хиляди години.
При липсата на коне не им оставаше друг избор, освен да вървят. Ако се съдеше по някои части от местността, които бе видял през портала за наблюдение, конете не можеха да стигнат там, където трябваше да идат, така че това не беше чак такава пречка, каквато изглеждаше. Налагаше се все някак да се справят и да изминат колкото се може по-голямо разстояние пеша.
Щом взеха завоя, който се спускаше към пътека, водеща на север през полетата, Саманта вдигна качулката на наметалото си. Ръмежът се усилваше. Като видя колко бързо се заоблачава, Ричард си помисли, че не след дълго може да завали. Времето нямаше да е приятно за пътуване.
Поне гората, макар и все още доста далеч, щеше да им осигури някакъв заслон. Той ускори крачка, за да стигнат по-скоро до дърветата.
Саманта като че ли не се притесняваше от мрачното време.
— Често ли се стъмва така по тези земи? — попита я той.
Тя кимна.
— Времето тук е доста мрачно. Често съм си пожелавала да живея на някое слънчево място, а не в Печалните територии.
Преди да са стигнали до края на нивите, далеч напред сред извисяващите се дървета за съвсем кратко на Ричард му се стори, че различи в тъмните дебри на гъстата гора да проблясват очи.
Тридесет и осма глава
РИЧАРД ЗАСТИНА НА МЯСТО и протегна дясната си ръка, като така застави Саманта също да спре. Озадачена, тя вдигна поглед към него.
— Забелязваш ли нещо в далечината? — прошепна той и показа посоката с едва забележимо кимване.
Саманта погледна към дърветата и после отново го изгледа начумерено.
— Виждам дървета. Какво имате предвид? Какво трябва да видя?
— Забелязваш ли дали нечии очи не ни следят?
Тя обърна намръщената си физиономия към тъмната гора, която се възправяше пред тях.
— Очи ли? — Изведнъж гласът й стана висок и писклив от тревога. Тя се наклони леко наляво, надясно, после малко напред, като се взираше в тъмнината между стволовете на дърветата.
Внимателно и методично Ричард проучи черните сенки по-навътре зад дърветата. Гората вече не беше толкова далече. Всъщност точно в този момент се усещаше смущаващата й близост. Зърна няколко врабчета да се стрелкат между големите клони на боровете и катеричка, или може би мишка, да рови из шумата, но нищо по-голямо.
— Не, нищо не забелязвам — каза накрая тя. — Сторило ви се е, че ни наблюдават нечии очи, така ли? Къде?
— Мисля, че ги видях напред, сред дърветата, от дясната страна на пътеката.
Саманта отново обърна поглед към гората и към мястото, където той твърдеше, че е видял нещо.
— Сигурен ли сте?
— Не. Мярнах го само за миг. Прекарал съм почти целия си живот из горите и знам, че понякога светлината се отразява в мокри листа или в някоя по-светла туфа мъх… и такива неща… да ти заприличат на очи. В някои случаи наистина могат да те заблудят.
— Може и този път това да сте видели — каза Саманта, но думите й прозвучаха по-скоро като пожелание, отколкото като увереност.
— Възможно е. Ала не го виждам сега. — Ричард отстъпи две крачки назад до мястото, на което беше застанал преди, за да провери дали си нямат работа с отражение върху мокро листо, видимо само от определен ъгъл. И този път не го видя, поради което се усъмни, че е било отражение. Пристъпи напред до нея, ала отново не го видя.
— Това, че не го виждате, е добре, нали? Означава, че няма нищо страшно, нали?
Ричард се взря в тъмните кътчета на гората, към основите на исполинските стволове и по-дребните шубраци.
— Вероятно. Може да е било игра на светлината или отнякъде по листата да се е стекла вода. Ала също така може да означава, че там е имало някой, а когато съм го забелязал, се е отдръпнал навътре и се е скрил.
Саманта огледа полетата от лявата им страна. Отдясно каменистата земя рязко се извисяваше в планината, която беше неин дом. Момичето отново погледна към гората, която ги очакваше в края на рядко използваната пътека.
— Какво да направим? — попита го.
Ричард проучи очертанията на терена. Планината вдясно правеше преминаването невъзможно. Да заобиколят пътеката вляво, изглеждаше като възможен избор, но не особено добър.
— Има ли някакви други пътеки или пътища, водещи горе-долу в тази посока?
Саманта поклати глава.