— По-населените райони са на юг. Много малко хора живеят в тази посока. Това е единствената пътека, която отива на север, а и стига само донякъде.
Ако се отбием от нея, през гората ще се придвижваме много бавно. Накрая все ще трябва да го сторим, защото тя не стига чак до Северната стена. На по-малко от половината път, закъдето сме тръгнали, свива на запад. После се отбива още малко на югозапад и заобикаля назъбена скалиста планинска верига. Ала на север, след като пътеката се отклони, следва неизследвана пустош.
Единствената причина да продължава толкова на север са скалистите планини западно от тук. Пътеката стига чак до там, за да може да се заобиколи непроходимата местност, след което кривва, за да достигне няколко села на запад и на юг.
— Много ли хора минават от тук?
Тя наклони глава в посока запад.
— Онези села се падат далеч отвъд планините. Повечето хора там търгуват със селищата на юг от тях, защото са по-близо, затова рядко оттук минават хора, понеже Стройза не само че се намира на доста уединено място, ами покрай него не минават пътища за никъде. Тази част от Печалните територии просто е твърде сурова и безлюдна, че да си струва търговците да идват насам, така че не се срещат много хора, с изключение на някой и друг ловец, търговец на едро или дребно, който с мъка изкарва прехраната си.
С ръце на хълбоците, Ричард кимна, докато изследваше терена.
— Трябваше да се досетя.
Тя вдигна поглед към него.
— Какво искате да кажете?
— Ами, по времето на Наджа Мун са се опитвали да предпазят всички от заплахата от полухората и ходещите мъртъвци, нали така?
— Да — отвърна Саманта, без да разбира съвсем накъде бие той.
— Е, ако целта ти е да скриеш нещо наистина опасно някъде, където е най-малко вероятно да успее да нарани някого, къде ще го сложиш?
Погледът на Саманта се стрелна обратно на север.
— На някое пусто място. Някъде, където хората никога не ходят. Място, което е почти изключено някой някога да доближи.
— Именно.
Тя леко надигна ръце.
— Какво ще правим ние тогава? Трябва да тръгнем на север, щом искаме да стигнем Стената. Сам видяхте през портала за наблюдение. Пределът, изграден в процепа между две планински възвишения, се намира на север. Този процеп не е много широк и не изглежда да има друг начин да влезем. За да отидем в Третото кралство, трябва да вървим на север. Това е единствената пътека, която води в тази посока, или поне донякъде, след което ще трябва да прекосим незнайни гори.
— Тъкмо поради тази причина не ми харесва идеята да навлезем в гората по тази пътека. Тя е идеалното място да устроиш засада на някой нищо неподозиращ пътник — Ричард сведе поглед към угриженото й лице — и да се опиташ да откраднеш душата му.
Саманта потри ръце, сякаш внезапно й беше станало студено във влажното, но все пак топло време, замислена за хората, които биха пробвали да ги изядат живи, за да се домогнат до душите им.
— Шансът им да го постигнат е толкова голям, колкото този на нашите прасета да се превърнат в хора, след като изядоха главата на онзи тип.
Ричард се изсмя в съгласие.
Тя го изгледа с очакване.
— Как ще постъпим тогава? Та ние дори не сме започнали същинското пътуване. Едва сме тръгнали. Чака ни много дълъг път.
Ричард махна с ръка към нивата от лявата страна на пътеката. Представляваше най-вече пръст, тук-там нашарена с някоя туфа бурени. Каквото и да беше расло там, вече беше ожънато, а земята беше разорана в очакване на нови посеви.
— Хайде да пресечем това поле. Може да се натъкнем на някоя животинска пътечка, която води към гората. Често елените правят проходими пътеки и тогава няма да ни се налага с мъка да си проправяме път през гъсти храсталаци.
— По целия път дотам? — не можеше да повярва Саманта. — Смятате, че трябва да следваме пътеките на елените до крайната ни точка на север? Господарю Рал, еленските пътеки обичайно криволичат безразборно насам-натам. Елените не се стремят да стигнат навреме на определено място. Те просто обикалят наоколо в търсене на храна.
Докато тя говореше, Ричард просто кимаше.
— Знам това, но се притеснявам, че ако някой дебне, ще застане точно там и ще причаква всеки нищо неподозиращ човек, който си върви по пътеката към гората. Мисля си, че ако успеем да се предвижим през гората и заобиколим пътеката за известно време, можем да се върнем на нея по-нататък на север, след няколко часа вероятно, след което да наваксаме с времето по редовния път.
— Но ако ни причакват в засада по пътеката, не е ли възможно да са по цялото й протежение?