— Вероятно е така, ала ако тези полухора толкова отчаяно желаят да се сдобият с души, както твърди Наджа, не биха искали други като тях да се възползват от първия удобен случай, в който хора минават по северната пътека в гората. Сигурно вече са проумели по засетите ниви и животните, че тук живеят хора, а и може би са наблюдавали, така че са разбрали, че много, много малко хора поемат на север.
— Е, и? Как ни помага това?
Ричард отпусна лявата си ръка на дръжката на меча, като все още оглеждаше околността в търсене на пролука, през която могат да преминат.
— Е — каза накрая, — ако нямат много голям избор, ако има недостиг на души за отнемане, не биха искали да ги отстъпят на останалите полухора, които дебнат току до началото на пътеката. Ако тези на първата линия заловят някой, случайно поел по този път, няма да остане никой за другите, причакващи по на север. Струва ми се, че полухората биха проявили нетърпение и биха искали да са първите, които да се доберат до душа.
Саманта обмисли думите му и кимна.
— Звучи разумно. Биха завидели на другите, получили първия шанс да се докопат до някоя душа, затова всички ще поискат да бъдат като глутница изгладнели вълци точно там, където биха могли да се скрият сред дърветата още в самото начало на пътеката, водеща на север.
— Тъкмо това ми е мисълта. — Ричард се обърна натам, откъдето бяха дошли. — Обзалагам се, че на онзи тип там, при вашите животни, му е хрумнало, че може да причаква в засада даже още по-близо. Вероятно си е помислил, че ще е първият, който ще се домогне до душите, живеещи там. По вида му съдя, че е бил отчаян и не е мислил много трезво. Понеже беше съвсем сам, нямаше същия шанс да се справи, както ако неколцина като него бяха нападнали заедно.
— В такъв случай вие явно казвате, че очаквате всички те да ни причакват току отпред.
Тя понечи да вдигне ръка и да посочи мястото. Ричард избута ръката й надолу.
— Не сочи. Ако там има полухора, те със сигурност ни наблюдават.
Саманта пак се притесни.
— Е, и какво ще правим тогава?
— Смятам, че трябва да се опитаме да ги заобиколим и да се върнем на пътеката по на север.
— Може би трябва да изчакаме, докато се стъмни, за да не видят какво предприемаме. Искам да кажа, че щом се притеснявате даже да посочим накъде смятаме да тръгнем, в случай че ни наблюдават, те безспорно ще могат да видят как поемаме да заобиколим пътеката, освен ако е вече тъмно.
— Това несъмнено е най-разумният довод и аз бих изчакал да падне мрак, но има две пречки, свързани с него.
— И какви са те?
— На първо място, небето е затъмнено от облаци. Това значи, че няма да има лунна светлина или да светят звезди, които да ни помогнат да се ориентираме през непознатата околност в непрогледния мрак. И бездруго е достатъчно опасно, дори да знаеш къде се намираш и да следваш познати пътеки. В тъмното, на чужда земя, да се опитваш да прекосиш девствена гора, си е наистина рисковано.
Достатъчно е да направиш една-единствена грешка в мрака и с пътешествието ти е свършено. Може да се блъснеш в сухи клони и да си избодеш окото или да стъпиш в процеп в някоя скала и да си счупиш крака, или дори да паднеш от нея. И малка скала да е, висока колкото мен, стига да се убиеш в тъмното.
— Аз бих могла да ви излекувам, ако се нараните по някой от тези начини.
— А какво ще стане, ако ти паднеш и си разбиеш черепа в камък?
Саманта премисли думите му за миг и направи кисела физиономия.
— Каква е втората пречка?
Ричард закрачи през полето от лявата им страна.
— Втората пречка е, че не можем да си позволим да пилеем повече време. С всеки миг забавяне животът на хората, които сме тръгнали да спасяваме, може да бъде погубен.
Саманта забърза след него през неравната разорана земя, като за да не се спъне, прескачаше големи буци пръст.
— Е, аз съм сигурна, че последното, което искам, е да пристигна ден след като майка ми е била убита и че до края на живота си ще съжалявам, че не съм бързала малко повече..
— Именно — каза Ричард, докато подбираше подходящ маршрут през неравната открита местност към мъничкия проход от тази страна на гората, който вече беше забелязал. Приличаше на малка еленова пътечка, ала това беше най-добрата им възможност.
Единственият проблем беше, че ако покрай главния път имаше полухора, те сигурно ги наблюдаваха и вече бяха разбрали накъде са се насочили. Това означаваше, че не разполагат с голяма начална преднина.
Нямаше как да го избегнат. Беше най-доброто решение в като цяло неблагоприятна ситуация.
Тридесет и девета глава