МАКАР ДВАМАТА ДА СЕ придвижваха през пресечената местност възможно най-безшумно и енергично, полухората започнаха да се показват от гората. В началото бяха едва около десетина, ала съвсем скоро взеха да изскачат откъм дърветата на тълпи. Това, че бяха напуснали прикритието си, беше достатъчно притеснително, ала главоломно нарастващият им брой беше още по-страшен. Първоначалната шепа хора, с които Ричард можеше да се справи, се беше превърнала в гъмжило, което за нула време можеше да го надвие на открито.
Той си даде сметка, че двамата със Саманта няма да успеят да стигнат до гората навреме. Препускащите през разораното поле човеци щяха да ги пресрещнат, преди да са се добрали до дърветата.
Ричард не забеляза полухората да носят някакви оръжия… Приличаха на сбирщина от отрепки… Ала докато тичаха и стремително скъсяваха разстоянието, започнаха да вият като прежаднели за кръв демони. Тръпки побиха Ричард, тъй като той знаеше за какво точно копнеят.
В онзи момент не беше съвсем сигурен какво да прави. Щяха да имат по-голям шанс за оцеляване в гората, защото беше по-лесно да отблъснеш многоброен противник в ограничено пространство. На тясно място враговете не можеха да нападнат едновременно, тъй като би било прекалено трудно да обградят своята жертва. На открито за двама им със Саманта нямаше почти никаква надежда. Ревящите пълчища можеха да им се нахвърлят от всички страни едновременно. Мечът на Ричард можеше да посече само определен брой хора, и то с определена скорост. Не би могъл да възпре на открито цяла лавина врагове, спуснали се към него и Саманта.
Още повече, че тези хора бяха само донякъде човеци. Не би могъл да очаква да разсъждават като обикновен противник в битка. Като имаше предвид предупрежденията от хрониката на Наджа и онова, което беше забелязал у мъжа при кошарите, Ричард имаше основание да смята, че тези хора, ако можеше да бъдат наречени така, не се страхуват за живота си както всеки обикновен нападател, а и както всеки обикновен човек. По време на войната Ричард беше виждал вражески войски да щурмуват обезумели, без да ги е грижа за собствения им живот, ала това беше различно. Тези хора си бяха такива по природа.
Тъй като нямаше как да стигнат до гората, Ричард забави крачка и накрая спря. Погледна назад в посоката, от която бяха дошли, а после наляво и надясно. Нито една от тези възможности не беше добър избор, защото на открито нечестивите мъртъвци най-вероятно бързо щяха да ги настигнат. Щом пред очите им имаше две души, навярно нямаше да се спрат за нищо на света.
За пръв път Ричард доби представа как ли са се почувствали Зед, Ничи, Кара и останалите му приятели и войници, докато са наблюдавали как заплахата се задава към тях с вой.
Беше по-ужасяващо от всичко, с което някога се беше сблъсквал.
Саманта, вместо да изпадне в паника и да го заразпитва какво ще правят, започна да усуква ръцете си по много чудат начин. Ричард нямаше и представа какво би могла да прави. Не ги въртеше бързо, а някак с особено усърдие, сякаш местеше нещо невидимо, но много тежко.
И тогава Ричард видя как част от пръстта на полето пред тях започва да се надига от пориви на вятър, който изникна от нищото. Най-после разбра какво се мъчи да стори тя.
Създаваше вятър и го подчиняваше на волята си, предизвиквайки вихрушка.
— Можеш ли да извикаш още? — попита я той, като пресметна колко далеч е спускащата се към тях тълпа и колко време им остава, докато ги връхлети.
— Опитвам се — беше единственото, което успя да отрони тя, а ръцете й набираха скорост и се завъртаха все по-бързо.
Поривите на вятъра, които извикваше, ставаха все по-силни и стремителни и с всеки следващ напор вдигаха във въздуха още пръст. Във вихъра от прах и пръст се примесиха клечки слама и стръкчета трева, които бързо се извиваха във вихрушка.
— За жалост земята е мокра! — опита се да надвика воя на обезумелите нашественици и все по-оглушителния рев на вятъра Ричард. — Ако беше суха, щеше да се вдигне повече прах, която да ни скрие, докато смогнем да избягаме в гората! Така нямаше да разберат къде сме отишли!
Саманта вдигна поглед за миг. По блясъка на очите й и лекото изкривяване на устните, преди отново да насочи вниманието си към неотложната задача, той разбра, че в ума й се заражда идея. Започна да редува досегашните въртеливи движения с ръцете с нов камшичен тласък, сякаш захвърляше нещо.
Ричард се досети какво прави, щом започна да усеща топлината, която тя пораждаше с действията си. Хората с дарбата притежаваха способността да извличат топлина от въздуха и да я сгъстяват, така както могат да сгъстяват и самия въздух.