Не след дълго той доби усещането, че стои близо до клада. Саманта не просто завихряше вятър от въздуха, ами и извличаше топлина от него и я запращаше към земята. Ричард беше виждал други чародейки, та дори и Зед, да изсмукват топлина от въздуха и по този начин дори да предизвикват замръзването на вода. Саманта правеше същото.
Горещината беше достатъчно силна, та да обърка настъпващите орди, и в смута си те забавиха лудешкия си бяг. Някои започнаха да заслоняват очи от праха и късовете пръст, запратени към тях, а други да ги разтъркват яростно, за да отстранят мръсотията, която им пречеше да виждат.
Изведнъж сякаш настъпи обрат и съкрушителната горещина изсмука влагата от мократа земя. Тутакси, подобно на кафяви завеси, във въздуха се надигнаха огромни облаци прах.
Когато някои от полухората побягнаха настрани в опит да намерят начин да заобиколят стената от пръст, прахоляк и дребни частици, Саманта се досети за намеренията им и отново започна да усуква ръце над главата си. Горещите пориви на вятъра, заедно с всичкия прахоляк, който тя надигаше, се завихриха. Около двама им с Ричард се образува стена от прах и частици, която се въртеше все по-бързо и по-бързо, като набираше както скорост, така и още пръст, а те двамата останаха в центъра на вихрушката.
Скоро Ричард вече не виждаше нищо. Знаеше, че щом той не може да види нищо, включително и полухората, значи те също не го виждат.
Помнеше къде се намира еленовата пътечка спрямо местоположението им на полето. В ума си ясно виждаше мястото, макар то вече да беше извън полезрението му. Само за секунди беше загубил видимост както към гората, така и към обърканите полухора, които се втурваха ту насам, ту натам, за да намерят пролука в заслепяващата стена от прах и да ги хванат.
Прахолякът вече се виеше около Ричард и Саманта в шеметно високи стени, които бяха станали толкова плътни, че не оставяха ни една пролука и не допускаха светлина вътре. Във вихъра на бурята сякаш беше паднал мрак и с всеки миг ставаше все по-тъмно. Междувременно Саманта продължаваше да върти ръце над главата си, за да поддържа инерцията на вятъра.
Щом всичко пред очите на Ричард стана тъмно и неясно и той едва виждаше вдигнатата пред лицето си длан, камо ли някого от полухората, той се наведе близо до Саманта, за да може да я чуе въпреки воя на вятъра.
— Можеш ли да вървиш, докато правиш това?
Тя му хвърли поглед, очевидно потопена в напрегната съсредоточеност.
— Не знам — опита се да надвика шума тя. Изражението й обаче му подсказа, че тя самата не вярваше да е способна, макар да съзнаваше, че трябва да опита.
Беше повече от явно, че за нея беше непосилно трудно да поддържа такова концентрирано усилие. Той знаеше, че ако само се доберат до дърветата, без полухората да забележат накъде се отправят, ще имат шанс.
Внезапно го осени идея. Наведе се, приближи се до Саманта и кресна, за да надвика шума:
— Ти само продължавай да правиш каквото правиш, Саманта! Не спирай!
Воят на вятъра така се беше усилил, че той вече не чуваше рева и кръвожадните писъци на полухората.
Саманта му хвърли бегъл поглед, очевидно недоумяваше какво се кани да прави. Ала нямаше останали сили да търси отговора. Затова просто кимна.
Ричард обви ръце около кръста й и я вдигна.
— Ти само продължавай да го правиш! Не спирай! Аз ще отведа двама ни до гората!
Саманта не спираше да суче ръце, както беше във въздуха. Вятърът продължаваше да духа и да образува вихрушка от прах около тях, а Ричард надигна слабата девойка още по-високо и я намести да седне върху рамото му. Хвана я здраво за кръста, за да остане стабилна, и се затича.
Разбираше, че тя сигурно вече се изморява от усилието, ала въпреки това нито забави движенията си, нито се оплака. Не спря, а продължи да извиква завесата от прах и дребни частици, която се въртеше около тях и създаваше мощна буря, обгръщаща полето от всички страни. Ричард нямаше представа колко голяма е всъщност, ала знаеше, че ги скрива, и само това имаше значение.
Преди стената да стане непрогледна обаче, той беше видял, че това не е просто някаква изолирана малка вихрушка. Беше внушителна и обхващаше голяма територия, като забулваше цялото пълчище от полухора, които се спускаха към тях откъм дърветата.
В епицентъра на прашния вихър беше непоносимо горещо. Ричард едва дишаше от жега. Носът му се пълнеше с прахоляк и трудно си поемаше дъх. Въпреки това не забави крачка. Това беше единственият им шанс.
Тича, докато не чу как летящите парчета пръст и треви започнаха да се удрят в листата и боровите иглички на дърветата. Чу ги как шибат мокрите растения. Чу как шумата от земята се надига във вихрушката и се блъска в стволовете. Чу как големите клони плющят на вятъра. Някои от тях бяха прекършени.