Ненадейно Ричард различи еленовата пътечка и без да се бави, хукна по нея и навлезе сред дърветата, а Саманта, все така седнала на рамото му, не спираше да суче ръце и да призовава вихрушката около тях.
Четиридесета глава
ЩОМ СЕ ШМУГНА СРЕД дърветата, на Ричард му се наложи да свали Саманта от рамото си, от страх да не й разбие главата в някой клон или да счупи нежното й, тънко вратле. Намести я до десния си хълбок и я приклещи с ръка. Докато препускаше по еленовата пътека, и на него му се налагаше да се привежда, за да не се удари в някой по-нисък клон или вейка, надвесени над подобния на тунел проход. Подобно на други еленови пътеки, по които беше минавал, и тази не беше много висока, но пък за сметка на това беше достатъчно широка. Докато тичаше, през ръцете го шибаха приведени тук-там тънки клонки.
Саманта най-сетне прекрати неистовото си ръкомахане. Тя се свлече, задъхана от изтощение. Ричард виждаше, че това въртене и вършеене на ръцете е изпило силите й до последната капчица.
Сега вече разчитаха на него да ги измъкне от ордите полухора, които бяха по петите им. Не вярваше да са видели в каква посока е избягал, ала си мислеше, че навярно ще се досетят, че се е насочил към гората. Очакваше да изникнат всеки момент.
През мъглявите очертания на клоните, шубраците и зеленината, покрай които профучаваше, Ричард мярна един от получовеците. Беше по-добре облечен от онзи, когото беше обезглавил, но не много. В мига, в който забеляза Ричард и Саманта, той се спусна към тях отляво. Като се приближи, оголи зъби. Ричард видя, че няколко от тях липсват. Човекът започна да трака с челюсти, изгарящ от нетърпение да се домогне до плът и да я разкъса.
Без да губи време, още щом онзи се приближи достатъчно, Ричард го сграбчи за врата и използва инерцията му, за да го блъсне напред. По-едър от самотния си нападател и вече политнал напред, Ричард засили човека, подхванал Саманта с дясната си ръка като го буташе толкова бързо, че едва ли не го вдигна във въздуха.
Като стигнаха до някакво дърво, Ричард удари с все сила главата на мъжа в дебелия ствол току в края на един изсъхнал прекършен клон, който се заби право в лицето му. Ударът беше толкова силен, че Ричард усети как главата се пръсва като разбит в камък пъпеш. С плавно движение той пусна тялото в мига, в който то срещна дървото, и продължи да тича. Един нападател по-малко зад гърба им.
Като измина още малко разстояние, Ричард спря, за да се ослуша дали някой не ги следва по петите. Помъчи се да си поеме въздух и набързо прецени положението. Опита се да диша колкото се може по-безшумно, за да чува по-добре. Саманта бутна ръката му, понеже искаше да слезе, така че той леко я пусна на земята.
Момичето се наведе напред и сложи ръце на коленете си, а гъстата черна коса закри лицето й. Тя също едва си поемаше дъх, изтощена от усилието да предизвика вихрушката.
— Онова, което направи там, беше великолепно — прошепна й Ричард.
Борейки се да си поеме въздух, тя успя само да кимне. Ричард я остави да си отдъхне и се заслуша за шумове, подсказващи, че полухората ги преследват ожесточено.
И тогава в далечината той чу звука от погрома, който те оставяха след себе си в гората, настъпвайки към него и Саманта. Сякаш стотици хора щурмуваха. Макар още да бяха доста далеч, не след дълго щяха да догонят плячката си.
— Можеш ли да тичаш, или да те нося? — попита Ричард.
Тя му отговори, като просто го сграбчи за ръката и изхвърча напред. Ричард хукна, бързо я изпревари и кажи-речи я затегли след себе си, препускайки по еленовата пътечка. Щом веднъж страхът надделя над изтощението й, тя без проблем го настигна и затича редом с него. Пътеката лъкатушеше напосоки и се провираше между дървета, стръмни ридове и урви, така че не се натъкнаха на никакви пречки. Липсата на препятствия позволяваше на Ричард да се движи по криволичещата пътека с бързи темпове.
Колкото и голямо разстояние да беше изминал обаче, полухората сякаш продължаваха да прииждат и да приближават все повече с всеки изминал миг. Забеляза, че макар да настъпват предимно от дясната страна на пътеката, по която те се движеха, имаше и такива, които идваха отзад, откъм полето.
Ричард знаеше, че трябва да стори нещо, за да ги забави, така че двамата със Саманта да успеят да се измъкнат от погледите им. Само че изобщо не му хрумваше какво би могло да е то. Той беше сам, а по звука съдеше, че ги преследват стотици. Знаеше, че в гората би могъл да отбива атаките им за известно време, ала ако наистина бяха толкова много на брой, в крайна сметка щеше да загуби битката.