— Учила ли те е някога как да караш дървета да избухват?
Саманта се намръщи.
— Да карам дървета да избухват ли? Шегувате ли се?
— Не, виждал съм други да го правят. Особено по време на война. Магьосници, че дори и чародейки, съсредоточават топлината, която насъбират, почти както го направи ти, за да изсушиш почвата. Само че после я тласкат към точка във вътрешността на ствола на някое дърво, както когато искаш да затоплиш камък. Щом съсредоточат достатъчно количество топлина и температурата стане много висока, соковете на дървото мигновено завират и се изпаряват. Това се случва така бързо и внезапно, че в мига, в който соковете се превърнат в пара, дънерът се взривява.
Тя остана с отворена уста.
— Наистина ли?
— Наистина. Хвърчащите трески и отломки повалят всички хора наоколо. Разкъсват ги на парчета. Способни са да възпрат дори разгърнат войскови строй и в миг да смажат неудържим щурм.
— Ама аз не знам как да направя подобно нещо.
Ричард надникна над ръба на скалата, след което се приведе ниско, близо до нея.
— Ще трябва бързо да се научиш. Това може би е единственият ни шанс да се спасим. — Ричард внимателно надигна глава и посочи в далечината. — Виждаш ли, ето там има няколко мъже, които се спряха, за да разберат къде сме отишли?
Тя надникна над ръба.
— Да, виждам ги.
Ричард сложи ръка на главата й и я избута надолу, за да не я забележат онези.
— Опитай се да събереш топлина и да я насочиш в дънера на онова дърво до тях. Виж дали ще успееш да я съсредоточиш много бързо. Ако стане, ако го направиш достатъчно бързо, и то с достатъчно голяма сила, ще накараш дървото да избухне. Виждал съм го, Саманта. Знам, че е възможно. Трябва да опиташ.
Тя стисна за миг устни, след което отново надникна над скалата. Пое дълбоко дъх и постави ръце върху нея, като разпери длани към дървото.
Присви очи от усилие, а пръстите й затрепериха.
Най-сетне дъхът, който не смееше да пусне, излезе от дробовете й в неудържим порив.
— Съжалявам, Господарю Рал, но не мога да го направя. Просто не мога.
Ричард също въздъхна разочаровано, ала накрая кимна.
— Знам, че направи всичко по…
Внезапно някакъв мъж се хвърли от върха на скалата зад тях. Ричард сграбчи изпокъсаните му дрехи, щом онзи полетя към тях, и се възползва от инерцията му, за да го преметне през ръба на терасата.
Докато той се претъркулваше нататък, още трима изникнаха на върха на скалата.
Четиридесет и първа глава
РИЧАРД СКОЧИ НА КРАКА и изтегли меча си. Добил сили от гнева на магията на острието и от своята собствена ярост, той посрещна атаката.
Първият, който му се нахвърли, беше обезглавен заради проявената дързост. Втората фигура, която скочи към него, беше на жена, също така озверяла в дивашкото си желание да впие зъби в него. Ричард я спъна и с мощен замах на меча отсече горната част на черепа й. Големият костен диск заедно с част от скалпа с проскубана коса се търкулна надолу по скалата. Докато се търкаляше нататък, се развяваха кичури коса. Ричард се извъртя встрани тъкмо навреме, за да посрещне нападението на друга жена. Още един мощен замах и острието я разпори през ребрата чак до гръбнака. Тя се свлече в краката му, а вътрешностите й се изсипаха от огромната рана. В този момент Ричард вече забиваше стоманения край на ефеса на меча в лицето на мъж. При обратното движение напред острието му прободе друг, който се опитваше да се домогне до Саманта.
После избута с крак тялото му от оръжието и същевременно протегна свободната си ръка, за да хване Саманта. Смъртно раненият човек падна назад върху скалата, стиснал раната на гърдите си, и започна да се дави в собствената си кръв.
Ричард рязко изправи Саманта на крака и я отдръпна от пътя на спусналите се към тях други двама, които посягаха да забият острите си нокти в нея. Пръстите им уловиха само празния въздух. Пропуснали шанса да я хванат, те се проснаха напред на земята. Ричард стъпи на главата на единия и размаза лицето му в твърдия гранит, като в същото време пъргаво намушка другия два пъти подред. Първият вкопчи пръсти в съсипаното си лице и започна да се гърчи в агония.
— Да вървим! — извика Ричард.
Бързината означаваше живот. Ричард не си губеше времето да упорства да влиза в битка с врага, освен ако беше крайно наложително. Вместо това, когато имаше възможност, просто се промъкваше между редиците им, за да избегне протегнатите им ръце, като дърпаше Саманта след себе си всеки път, когато кривваше рязко и неочаквано. Докато препускаше, той обезглавяваше всеки, който се приближеше твърде много, или отсичаше ръцете на онези, които се пресягаха, за да докопат него или Саманта. Нямаше желание да се изправя срещу тях, ако не се налагаше. Бяха твърде много, за да се надява, че ще ги отстрани до един. Повече го вълнуваше да успее да избяга, защото иначе рискуваше да бъде повален, което означаваше те да пленят Саманта.