Същото нещо беше разказал за нападението над полка и Хенрик. Момчето му беше обяснило, че нищо от онова, което се мъчели да направят Зед и Ничи, не предизвиквало желания резултат. Саманта изпитваше същите затруднения със своята дарба сега. Вихрушката беше най-сполучливата й до момента магия, ала тук, в гората, докато тичаха, подобно нещо нямаше да им бъде от голяма полза.
Предполагаше, че по време на битка притежаващите дарбата инстинктивно прибягват до уменията си. Ала инстинктите не й вършеха никаква работа. Така само пилееше силите си и забавяше напредването им.
Тъкмо затова Ричард беше поискал от нея да използва способностите си, за да предизвика избухването на дърветата. Магията не действаше пряко на тези полумъртви дяволски изчадия, ала работеше върху странични неща като меча му или дори камък близо до главите им. Можеха да бъдат наранени, просто не с пряка магия. Той беше поискал от нея да направи така, че дърветата да експлодират, за да разкъсат нападателите им на парчета. Смяташе, че по този начин магията би могла да им противодейства.
Ала Саманта беше опитала и не беше успяла да го стори.
На слизане от едно възвишение Ричард я вдигна във въздуха, завъртя я и я пусна на земята зад себе си, за да не му се пречка. Вече стиснал меча с две ръце, с бързи замахвания посече двама мъже и две жени, които му налетяха. Всички те се свлякоха, вкопчили пръсти в зейналите рани, за да задържат вътрешностите си да не се разпилеят навън. Ричард знаеше, че ще прекарат часове, проснати там, на земята, и да агонизират бавно, докато не издъхнат.
Когато видя, че гората се преизпълва с тълпи ръмжащи мъже и жени, които ги обграждат от всички страни, той се обърна да потърси място, което би могло да им послужи за отбранителна позиция. Защитата не е най-добрият начин да спечелиш битка, но в този момент другите възможности за изход бяха изчерпани.
Той посочи окървавения си нож.
— Там! — извика на Саманта. — Проври се между онези скали! Влез толкова навътре, че да не могат да те достигнат!
Без да подлага думите му на съмнение или да се поколебае, Саманта побърза да се промуши в тясната пролука в плетеницата от скални ридове, наизскочили от земята. Беше достатъчно дребна, та да се провре възможно най-дълбоко в тесния процеп в скалата. Ричард се надяваше тя да успее да се пъхне много навътре и поне за кратко да попадне извън обсега на всичките полухора, които се мъчеха да я сграбчат, за да му даде възможност да отблъсне най-близко стоящите от тях.
Ричард знаеше обаче, че това няма да я опази задълго. Отбранителните действия не можеха да ги спасят. Броят на прииждащите от всички страни полухора беше просто твърде голям. Беше въпрос на време някой по-дребен на ръст от тях да се промуши по-навътре в процепа в скалата и да успее да се протегне, да я хване и да я извлече навън. Ако го направеха, щяха да я разкъсат със зъби и да я изядат жива на място.
Сърцето на Ричард заби силно от страх при тази ужасяваща мисъл. Насили се да я отхвърли и вместо това се съсредоточи да измисли как да го избегне. Беше изнамерил решение как да я опази, макар и само временно. Сега трябваше да се възползва от дадения му шанс да обърне отбраната в настъпление. След като тя се беше свила в безопасност между скалите, той разполагаше поне с кратък отрязък от време да отблъсне полухората, без да му се налага в същото време да се опитва да предпазва Саманта.
Знаеше, че битката с връхлитащите ги орди няма да ги спаси, ала поне щеше да отложи неизбежното, докато се мъчи да открие по-добро решение. Просто щеше да спечели мъничко време за двама им, нищо повече. Колко точно, зависеше от него, от това колко ожесточено и свирепо ще се бори.
Вече беше очевидно, че насичането им на парчета не пораждаше и капка страх у полухората. Изглежда, не се бояха от абсолютно нищо. Целта им беше само една и не искаха нищо друго. Нямаше начин да ги надбяга, затова остана на място, поваляйки ги един след друг, без да спира.
Колкото и упорито да се мъчеше да измисли решение, не му хрумваше нищо. А и на практика нямаше никакво време за мислене. Всичките му усилия отиваха в неспирното въртене на меча, за да продължава да посича пълчищата, обкръжаващи го от всички страни.
От височината на издигнатото над земята местенце, което си беше извоювал, Ричард отприщи гнева си с пълна сила срещу тълпите, които го обграждаха отвсякъде. Използваше близките околни препятствия, като някое дърво или издатина в скалата, за да попречи на нападателите да връхлитат право върху него. Безмилостно разсичаше на парчета цели групи, които се приближаваха прекалено близо. В същото време му се налагаше да се бие над и покрай нарастващите камари от окървавени тела.