Съсредоточената на толкова тясно място битка представляваше същинска касапница. Ръце, крака, глави и други части от телата както на мъже, така и на жени, покриваха земята. Някои от повалените бяха все още живи и потрепваха от ужас и предсмъртни спазми. Скалистият рид се превърна в разноцветен гротесков колаж от вътрешности, повръщано, урина и кръв.
Докато се биеше, Ричард трябваше да внимава да не се препъне в телата или да се подхлъзне на съсирената кръв, като замахва с меча или избягва безстрашни щурмове. Навред земята беше опръскана от червен дъжд. Кръвта капеше от връхчетата на листата на най-близките дървета и се стичаше по скалите долу. Подобно на паднали червени есенни листа, по камъните бяха разпръснати отсечените пръсти на онези, които се бяха опитали да хванат острието на меча му.
Ръцете на Ричард натежаха като олово. Да въртиш меча без почивка, си беше уморително. Нямаше време да си поеме дъх. Да спре по каквато и да е причина, беше равнозначно на сигурна смърт.
Спомни си болката, която му бяха причинили мъжете, които го нападнаха, болката от ухапванията им, когато се бяха опитали да разкъсат плътта му със зъби. Този спомен, този страх, този ужас от такъв адски край, очакващ не само него, а и Саманта, вдъхна нови сили на гнева му.
Наоколо се образуваха камари от преплетени трупове или части от тела. Хората, които се спускаха в атака, се спъваха и падаха върху тях още преди да стигнат до Ричард. Други се плъзгаха в кръвта и съсиреците. Проснати на земята, те ставаха още по-лесни жертви. Докато живите се мъчеха да се изправят на крака, те се омазваха с кръвта на онези, сред които бяха паднали, и на Ричард му беше трудно да различи кои е ранил вече и е излишно да ранява отново, и кои все още могат да представляват заплаха, затова просто посичаше всички в обсега си.
Те от своя страна успяваха най-много да закрият лицето си с ръка, за да се предпазят. Това им струваше хем ръката, хем главата. Беше абсурдно лесно да убиваш такива целеустремени същества, ала накрая заради огромната си численост щяха да победят, а двамата със Саманта щяха да бъдат разкъсани на парчета.
Внезапно до него долетя ужасеният писък на Саманта и той тутакси се извърна. Видя сбирщина полухора да се тълпят около процепа в скалата, надвесени над пролуката от всички посоки едновременно, и десетки ръце да се протягат да я сграбчат, за да сложат ръка на нея и да я извлекат навън.
Ричард замахна с меча в дивашко умопомрачение, съсичайки десетина ръце с един удар, сякаш цепеше просто наръч съчки. След като закла всички, които се бяха насъбрали около пролуката, той успя да види широко отворените й очи в тъмнината, а по лицето й се стичаха сълзи от ужас.
Тя умоляващо протегна разтворените си ръце към него, с молба да отиде при нея.
Видът й беше така окаян и нещастен, че едва не му се скъса сърцето.
Ричард погледна назад към пълчищата от хора, които прииждаха към него от всички посоки.
Нямаше какво да стори.
Шмугна се в скалния процеп над Саманта, за да я покрие и защити със своето тяло. Обърна се с гръб към нея. Усети как ръцете й го обгръщат и тя го придърпва плътно до себе си.
Ричард насочи меча си навън в опит да отложи неизбежното, в очакване на края.
Четиридесет и втора глава
РИЧАРД ПОЧУВСТВА КАК ръцете на Саманта се вкопчват по-силно в него.
— Съжалявам — беше единственото, което успя да прошепне през рамо. — Толкова много съжалявам, Саманта.
Срамуваше се, че така лесно я беше оставил да го придума да дойде с него, тъй като безславно се беше провалил в задачата си да я опази, беше предал Калан, не беше оправдал усилията на Наджа, Магда и Мерит, беше предал всички, които разчитаха на него да бъде техен защитник като Господаря Рал.
Не трябваше да се съгласява да взима Саманта със себе си. Тя беше един от пазителите. Нейната задача беше да предупреди някой друг. И го беше сторила. Не беше призвана да се бие със злото, беше родена да предупреди останалите.
А той беше призван да сложи край на пророчеството и на заплахата. Това беше негова отговорност, не нейна.
Зед винаги му казваше да мисли за решението, а не за проблема. Той се опитваше, ала този път не виждаше решение. Беше се провалил. Щеше му се да вярва, че понякога проблемът просто няма решение, но това означаваше да се освободи от отговорността, която лежи на неговите плещи. Да приеме, че няма изход, би означавало да се предаде.
Въпреки това не стигаше доникъде. Колкото и да се мъчеше, не му хрумваше нищо, а не можеше и да се бие по-ожесточено, не можеше да отблъсне такова съкрушително по численост множество от полухора, които до един, без изключение, искаха да разкъсат него и Саманта и да откраднат душите им. Дори Зед, Ничи, Кара и съпругът на Кара, Бен, главнокомандващият на елитните войници от Първа гвардейска рота, не бяха успели да отблъснат смазващо многобройното нашествие.