Това като че ли продължи цяла вечност, ала Ричард си даваше сметка, че всичко се е случило само за миг, един буреносен, стихиен, смъртоносен миг, наситен с невъобразимо свирепа мощ и безмилостна ярост.
Съвсем малко след като бяха започнали, експлозиите рязко секнаха.
Въпреки това обаче дърветата продължиха да падат, като всеки гигантски властелин прекършваше по пътя си клоните на други дървета, а дори понякога разцепваше ствола на някой съсед, който на свой ред се прекатурваше на земята. Ричард чуваше приглушения звук от корени, изтръгвани под непосилното напрежение на съборени и удрящи се едно в друго дървета. Земята потреперваше всеки път, щом някое от тях най-сетне рухнеше долу.
В продължение на още един безкраен миг продължиха да се сипят грамадни трески. Дълги пукнатини разцепваха стволовете на дърветата, преди да се сгромолясат на земята. Постепенно звукът от цялата тази разруха заглъхна след свличането с тътен на едно последно дърво недалеч от тях.
Когато светът най-сетне замлъкна, Ричард замря на място. Не беше сигурен дали може да помръдне, дали наистина е свършило. Саманта продължаваше да държи покровителствено ръката си над главата му и да я притиска надолу.
Сега бавно я отдръпна.
— Господарю Рал? — попита тихо със сподавен от сълзи глас. — Жив ли сте още? Добре ли сте? Добри духове, моля ви се, дано да сте жив.
Ричард надигна глава и примигна. Налагаше се да отметне купчини кървави трески от себе си. Толкова много частици бяха проникнали през тесния процеп в скалата, където се криеха двамата със Саманта, че едва ли не ги бяха затрупали.
— Жив съм. — Той се обърна и изви ръце. — Мисля, че съм добре. А ти?
Той размърда рамене напред-назад, за да се промуши напред в пролуката достатъчно, че да има място да се обърне и да погледне назад. По лицето на Саманта се стичаха сълзи. Изглеждаше не просто окаяна, а напълно изцедена.
Все пак успя да кимне.
— И аз май съм добре.
Ричард потупа меча си и изтръска покрилите го отломки, след което се протегна и се изправи, за да огледа набързо наоколо и да провери дали не ги дебнат полухора, макар искрено да се съмняваше някой да е оживял. И не беше.
Изглеждаше така, сякаш светът на живота е бил тотално заличен.
Непрогледната гора, която преди ги прихлупваше под гъстата си листна маса, скриваща небето и слънчевите лъчи, сега беше оголена. Над тях сияеше голям, открит отрязък небе, плътно забулено от оловносиви облаци. Долавяше миризмата на прясно отсечено мокро дърво. Тя беше примесена с противната воня на кръв.
Накъдето и да се обърнеше човек, надлъж и нашир не се виждаше нито едно изправено дърво. Всички бяха изкоренени.
Тук-там няколко сцепени стъбла гротесково стърчаха от останките от дънерите си. Другаде повалените дървета бяха изтръгнали големи буци пръст с изскубнатите си корени.
Ричард не можеше да повярва на очите си при вида на такъв погром. Навсякъде се виждаха пръснати дървени трупи, сякаш някой великан беше нахвърлял по земята стотици изпочупени клечки. Парчетата земя, които се виждаха сред падналите дървета, бяха покрити с дебел слой раздробени трески, които стърчаха накъде ли не, целите в пръски и човешки останки.
Под стволовете, огромните клони, клончетата и цепениците с човешки размер се стелеше килим от кървави, разкъсани на парчета тела. Никой не би могъл да оцелее след тази свирепа буря от трески, предизвикана от толкова много мощни експлозии.
Ричард се взря съсредоточено в ширналата се пред погледа му разруха, ала не забеляза нещо да помръдва.
Полухората, попаднали насред яростния вихър от експлозии, бяха разкъсани на парчета. Късовете окървавена плът, които виждаше, бяха неузнаваеми. Повечето приличаха по-скоро на кайма.
Ричард се обърна към Саманта. Тя го гледаше от тъмното в скалния процеп, сякаш се колебаеше дали да излезе, или не.
Той протегна подканящо ръце. Още в същия миг тя изскочи от тясната пролука, хвърли се в обятията му и най-сетне се предаде на сълзите.
Четиридесет и трета глава
— ВСИЧКО Е НАРЕД, САМАНТА — тихо я успокояваше той, докато галеше буйната й сплъстена черна коса, притиснал нежно главата й до гърдите си. — Всичко е наред. В безопасност сме.
Тя хлипаше неутешимо.
А той продължаваше нежно да я приласкава, да й шепне, че всичко е наред, че всичко е приключило, че вече е в безопасност.
— Толкова съжалявам — изхлипа тя.
Ричард вдигна вежди.
— Съжаляваш ли? Че защо?
— Защото едва не убих и двама ни.