Усети болка в краката си, стегнати в лачени обувки. Тръгна мислено по пътя, предложен от добрата му приятелка мисис Оливър. Започна оттам. Мащехата. Припомни си как стои, сложил ръка върху портата. Видя една жена, която наведена подкастряше роза. Тя се бе обърнала и го бе погледнала. Какво имаше тук за него? Нищо. Златиста коса, ярка като узряло житно поле, с букли и къдри, които му напомниха прическата на мисис Оливър. Той леко се усмихна. Косата на мисис Рестарик обаче, бе по-прилежно подредена, отколкото тази на мисис Оливър. Златистият й ореол изглеждаше малко голям за лицето й. Спомни си как старият сър Родерик му спомена, че носи перука, защото прекарала тежка болест. Тъжно за една толкова млада жена. Като поразмисли му се стори, че прическата на мисис Рестарик изглежда необичайно тежка. Беше някак прекалено скована, прекалено добре нагласена. Съсредоточи се върху перуката, ако беше перука, въпреки че със сигурност можеше да разчита на казаното от сър Родерик. Замисли се за нея, за да прецени дали тя има някакво значение. Припомни си разговора, който проведоха. Казаха ли си нещо важно? Реши, че не. После влязоха и една стая. Беше без собствен облик. Подобна можеше да се види и в други къщи. Две картини на стената, едната изобразяваше жена в гълъбовосива рокля. Имате тънки, плътно стиснати устни. Косата й бе някак сивкава. Първата мисис Рестарик. Изглеждаше като че ли е по-стара от съпруга си. Неговият портрет беше поставен на срещуположната стена. И двата портрета бяха хубави. Лансбергер бе добър портретист. Мисълта му се насочи към портрета на съпруга. Първия път не го бе разгледал така добре, както по-късно в кабинета.
Рестарик…
Андрю Рестарик и Клодия Рийс-Холанд. Имаше ли нещо между тях? Бяха ли техните отношения нещо повече от служебните между шеф и подчинен? Сякаш не. Рестарик се бе върнал в страната след дългогодишно отсъствие. Нямаше близки приятели и роднини. Беше обезпокоен и притеснен от характера и поведението на дъщеря си. Вероятно бе съвършено естествено да се обърне към изключително компетентната си секретарка и да я помоли да му съдейства да намери жилище за дъщеря си в Лондон. За нея е било естествено да предложи апартамента си, след като е търсила трето момиче. Третото момиче… Тази фраза бе научил от мисис Оливър и тя постоянно изплуваше в съзнанието му. Сякаш имаше и друго значение, което по някаква причина той не можеше да разбере.
Прислужникът му Джордж влезе в стаята и затвори дискретно вратата след себе си.
— Търси ви една млада дама, сър. Младата дама, която идва онзи ден.
Думите му като че ли прекалено добре се свързаха с мислите на Поаро, който стреснато се изправи на стола си.
— Младата дама, която дойде по време на закуска ли?
— О, не, сър. Имам предвид момичето, което пристигна за сър Родерик Хорсфийлд.
— А! — възкликна Поаро и повдигна вежди. Поканете я. Къде е тя?
— В стаята на мис Лемън, сър.
— Да, доведете я.
Соня не изчака Джордж да съобщи за нея. Влезе преди него в стаята с бързи и енергични стъпки.
— Беше трудно да се измъкна, но дойдох да ви кажа, че не съм взимала онези документи. Не съм откраднал нищо. Разбирате ли?
— Някой обвинил ли ви е? — попита Поаро. — Седнете, мадмоазел.
— Не искам да сядам. Имам много малко време. Само дойдох да ви кажа, че не отговаря на истината. Аз съм много честна и върша онова, което ми кажат.
— Разбирам. Твърдите, че не сте взимали никакви документи, материали или писма от дома на сър Родерик. Така ли?
— Да. И дойдох да ви го кажа. Той ми вярва. Той знае, че аз не бих направила подобно нещо.
— Добре тогава. Приемам изявлението ви.
— Мислите ли, че ще откриете тези документи?
— Занимавам се с други неща в момента — отвърна Поаро. — Документите на сър Родерик ще трябва да почакат.
— Той се тревожи. Много се тревожи. Има нещо, което не мога да му кажа, но ще го кажа на вас. Той губи разни неща. Не прибира документите си там, където после ги търси. Слага ги… как да се изразя… на странни места. О, зная. Подозирате мен. Всички ме подозират, защото съм чужденка. Защото идвам от друга страна и си мислят, че… мислят си, че крада секретни документи, както се разказва във вашите глупави английски истории за шпиони. Аз не съм такава. Аз съм интелектуалка.