— Аха. Добре е да го зная — каза Поаро и попита: — Има ли нещо друго, което желаете да ми кажете?
— Защо трябва да има?
— Човек никога не знае.
— За какви други случаи споменахте?
— Е, не искам да ви задържам. Сигурно днес е свободният ви ден.
— Да. Имам един ден в седмицата, в който мога да върша каквото пожелая. Мога да идвам в Лондон, мога да ходя в Британския музей.
— О да, както и в други музеи несъмнено.
— Така е.
— И в Националната галерия, за да разглеждате картини. А в хубав ден можете да отидете до Кенсингтън Гардънс или може би чак до Кю Гардънс.
Тя се скова… Хвърли му ядосан, питащ поглед.
— Защо казахте Кю Гардънс?
— Защото там има много красиви растения, дървета и храсти. Не бива да пропускате Кю Гардънс. Входната такса е много ниска. Струва ми се, че е едно или две пени. И срещу нея можете да видите тропически дървета, или да седнете на пейка и да почетете книга. — Той й се усмихна обезоръжаващо и с интерес забеляза, че нейната неловкост нарасна. — Но не бива да ви задържам, мадмоазел. Сигурно трябва да посетите приятели от едно посолство.
— Защо казвате това?
— Нямам конкретна причина. Както казахте, вие сте чужденка и е напълно възможно да имате приятели в посолството на страната ви.
— Някой ви е казал тези неща. Някой е отправил обвинение срещу мен! Казвам ви, че той е глупав стар човек, който си забутва документите. Това е всичко! Той не знае нищо важно. Няма никакви секретни документи или материали. Никога не е имал.
— Не мислите какво говорите. Времето минава, но някога той беше важна личност и знаеше важни тайни.
— Опитвате се да ме сплашите.
— Не, не. Не съм толкова мелодраматичен.
— Мисис Рестарик. Тя ви е наговорила тези неща. Не ме обича.
— Не ми е казвала подобно нещо.
— Е, и аз не я обичам. Тя е този тип жени, на които не вярвам. Мисля, че тя има тайни.
— Наистина ли?
— Да, мисля, че има тайни от мъжа си. Сигурна съм, че ходи в Лондон и на други места, за да се среща с чужди мъже. Във всеки случай поне с един.
— Много интересно — отбеляза Поаро. — Смятате, че се среща с друг мъж?
— Да. Тя ходи в Лондон много често и не вярвам, че винаги казва на мъжа си. Сигурно го заблуждава, че ходи на пазар, за да си купува разни неща. Всякакви неща. Той е зает в кантората и не се замисля защо жена му ходи в Лондон. Тя е повече в града, отколкото в провинцията. А се преструва, че много обича да се занимава с градината.
— Нямате ли представа кой е мъжът, с който се среща?
— Откъде да знам? Не я следя. Мистър Рестарик не е подозрителен човек. Вярва на жена си. Мисли си, че тя винаги ходи по работа. Освен това ми се струва, че се тревожи за дъщеря си.
— Да, очевидно е обезпокоен за дъщеря си. Какво знаете за нея? Добре ли я познавате?
— Не я познавам много добре. Ако ме питате какво мисля… ами ще ви кажа. Мисля, че е луда.
— Мислите, че е луда? Защо?
— Понякога говори странни неща. Вижда неща, които ги няма.
— Вижда неща, които ги няма?
— Хора, които не са там. Понякога е много развълнувана, а друг път изглежда като че ли сънува. Говорите й, а тя не чува. Не отговаря. Мисля, че има хора, които тя желае да са мъртви.
— Имате предвид мисис Рестарик?
— И баща си. Гледа го, като че ли го мрази.
— Защото и двамата се опитват да попречат на женитбата й с младежа, който си е избрала?
— Да. Не искат това да стане. Прави са, разбира се, но тя се ядосва. Някой ден — добави Соня, като весело поклати глава, — мисля, че тя ще се самоубие. Надявам се, че няма да направи нещо толкова глупаво, но така постъпва човек, който е силно влюбен — тя повдигна рамене. — Е, аз сега тръгвам.
— Кажете ми още нещо. Мисис Рестарик носи ли перука?
— Перука? Откъде да знам? — тя се замисли за момент. После отговори: — Май да. Удобна е за пътуване. А е и модерно. Понякога и аз си слагам. Една зелена. Или поне преди го правех. Сега си тръгвам — повтори тя и излезе.
Глава шестнадесета
— Днес имам много работа — обяви Еркюл Поаро, когато на другата сутрин стана от масата за закуска и отиде при мис Лемън. — Трябва да направя някои запитвания. Свършихте ли необходимите разследвания, уредихте ли ми срещите, свързахте ли се, с когото трябваше?