— Не, благодаря ви. Бяхте много любезен. Чудя се дали е възможно да разгледам апартамента. Само, за да мога да кажа… — Поаро замълча, като не уточни какво да може да каже.
— Ами, нека да проверя. Някой си мистър Травърс го е наел. Той по цял ден е в града. Да, да, ако искате, ще дойда с вас, сър.
Те се качиха на седмия етаж. Когато мистър Макфарлън пъхаше ключа в бравата, една от цифрите на номера падна и едва не се удари в лачените обувки на Поаро. Той се дръпна и се наведе да я вдигне. Постави я много внимателно на мястото й.
— Тези номера са се разхлабили — отбеляза той.
— Много съжалявам, сър. Ще се обадя да ги оправят. Да, от време на време се разхлабват. Е, ето го.
Поаро влезе в дневната. В момента изглеждаше съвсем безлична. Тапетите, които покриваха стените, имитираха светъл фурнир. Мебелите бяха обикновени, но удобни. Единствените предмети, които внасяха някаква лична атмосфера бяха няколко книги и един телевизор.
— Виждате ли, всички апартаменти са почти обзаведени — поясни мистър Макфарлън. — Не е нужно наемателите да донасят свои неща, освен ако не пожелаят. Ние много се грижим за хората, които живеят тук.
— Десенът на тапетите еднакъв ли е навсякъде?
— Не напълно. Хората изглежда харесват цвета на светлия фурнир. Подходящ фон за картини. Различни са обаче стенните пана срещу вратата. Разполагаме с разнообразни пана, от които могат да си избират. В комплекта са включени десет вида — произнесе с известна гордост мистър Макфарлън. — Има едно японско, много артистично, не мислите ли? Имаме едно друго, което е като английска градина, едно много впечатляващо с птици, едно с дървета, с Арлекин с интересен абстрактен ефект — линии и кубове в контрастни цветове и така нататък. Всички са рисувани от добри художници. Мебелите навсякъде са еднакви. Има два цвята. Разбира се, хората могат да добавят каквото пожелаят, но обикновено не го правят.
— Повечето от тях като че ли не са домошари — предположи Поаро.
— Не, по-скоро приличат на прелетни птици. Някои са доста ангажирани и държат на комфорта и добрата канализация, но не обръщат внимание на украсата. Въпреки че сме имали един-двама от типа „направи си сам“, които от наша гледна точка не са много подходящи. В договора трябваше да сложим клауза, според коя го те трябва да възстановят нещата така, както са ги заварили или да платят за възстановяването им.
Доста се бяха отдалечили от темата за смъртта на мисис Шарпантие. Поаро се доближи до прозореца.
— От тук ли беше? — промърмори деликатно гой.
— Да. От този прозорец. Левият. Има и балкон.
Поаро погледна надолу и отбеляза:
— Седем етажа. Доста е високо.
— Да. За щастие смъртта е настъпила мигновено. Разбира се, може да е било и нещастен случай.
Поаро поклати глава.
— Мистър Макфарлън, не говорите сериозно. Сигурно е било нарочно.
— Е, на човек винаги му се иска да допусне по-безобидната възможност. Боя се, че тя не беше щастлива.
— Благодаря — каза Поаро, — за изключителната ви любезност. Ще мога да обрисувам много ясно картината на роднините й във Франция.
Собствената му представа обаче съвсем не беше толкова ясна, колкото би искал. До момента нищо не подкрепяше хипотезата му, че смъртта на Луиз Шарпантие има важно значение. Замислено повтори малкото и име. Луиз… Защо това име му навяваше нещо познато? Той поклати глава. Благодари на мистър Макфарлън и си тръгна.
Глава седемнадесета
Главен инспектор Нийл изглеждаше много официален седнал зад бюрото си. Любезно поздрави Поаро и му посочи стол. Поведението на инспектора се промени веднага щом младият човек, който бе въвел Поаро, излезе.
— А сега пък кого преследваш, стари дяволе?
— Колкото до това, вече знаеш — отвърна Поаро.
— О да, изрових разни работи, но не мисля, че в тази дупка има нещо, което те интересува.
— Защо го наричаш дупка?
— Защото приличаш на котарак ловец. На котарак, който седи до дупката и чака да изскочи мишката. Е, ако питаш мен, точно в тази дупка няма мишка. Имай предвид, не казвам, че не можеш да изкопаеш някои съмнителни сделки. Знаеш ги тези финансисти. Смея да твърдя, че си падат по далаверите с разни там полезни изкопаеми, суровини, концесии, нефт и тем подобни. Но фирмата „Джошуа Рестарик“ има добра репутация. Фамилен бизнес… или поне е бил… но сега не можеш да го назовеш така. Саймън Рестарик не е имал деца, а брат му, Андрю Рестарик има само една дъщеря. От страна на майка й има само една стара леля. Дъщерята на Андрю Рестарик е живяла с нея, след като е завършила училище и майка й починала. Лелята е умряла преди шест месеца от удар. Струва ми се, че е била малко смахната. Числяла се е към няколко странни религиозни общества. Безобидни, общо взето. Саймън Рестарик е бил идеалният пример за хитър бизнесмен, а й съпругата му е била подходяща за него. Оженили са се късно.