Поаро стигна до последната точка от списъка си.
— А сър Родерик Хорсфийлд?
— Приятен старец, но малко хахо. Какъв нюх имаш, Поаро, надушваш всичко, нали? Специалните служби имаха доста неприятности, поради манията да се пишат мемоари. Никой не знае какви неразумни разкрития ще последват. Всички се надпреварват да извадят на бял свят онова, което си спомнят за грешките на другите. Обикновено няма голямо значение, но понякога… знаеш, правителствата променят политиката си и не им се иска да бъде засегнато нечие самолюбие или да се разчуе нещо нередно, така че трябва да се опитаме да озаптим старците. Някои от тях не са никак лесни. Но ако искаш да надушиш нещо повече, трябва да отидеш в специалните служби. Не мисля, че има нещо нередно. Бедата е в това, че те не унищожават компрометиращите документи. Съхраняват всичко. Не смятам обаче, че има кой знае какво. Но имаме доказателства, че една държава слухти наоколо.
Поаро въздъхна дълбоко.
— Не ти ли помогнах? — попита главният инспектор.
— Много се радвам, че получих достоверна информация от официалната власт. Но не ми помогна много с онова, което ми каза. — Той отново въздъхна, после попита: — Какво би си казал, ако някой случайно ти подметне, че една жена, една млада привлекателна жена носи перука.
— Че в това няма нищо странно — отвърна главен инспектор Нийл и добави малко рязко: — Всеки път, когато пътуваме, жена ми си слага перука. Спестява й доста главоболия с прическата.
— О, извинявай — каза Еркюл Поаро.
На сбогуване главният инспектор попита:
— Предполагам, че вече си научил всичко по онзи случай на самоубийство в блока, за който се интересува. Бях ти изпратил информация.
— Да, благодаря. Научих поне официалните факти. Едно сухо описание на случая.
— Има нещо, за което си спомних, докато говорихме. Сега ще се сетя. Тази история беше доста тъжна. Весела жена. Имала е слабост към мъжете и достатъчно пари, за да живее добре. Нямала е големи проблеми, но пиела твърде много и тръгнала по наклонената плоскост. А после й влязла мухата, както често се случва с жени като нея. Решават, че имат рак или нещо такова. Консултират се с лекар, който им казва, че всичко е наред. Те се прибират у дома и решават, че докторът ги лъже. Ако питаш мен, причината обикновено е в откритието, че вече не са така привлекателни за мъжете, както преди. Това наистина ги потиска, горките. Да, непрекъснато се случват подобни неща. Мисис Шарпантие е само една от тези нещастници. Предполагам, че е била самотна, бедната. Не мисля че… — и той спря. — О, да. Разбира се. Спомних си. Пита ме за един депутат Рийс-Холанд. Той самият обича да се забавлява по един дискретен начин. Така или иначе Луиз Шарпантие е била негова любовница известно време. Това е.
— Връзката била ли е сериозна?
— Не бих казал. Ходили са заедно по разни съмнителни клубове. Нали знаеш, че държим под око подобни места. Но в пресата никога не се е появявало нищо. Нищичко.
— Разбирам.
— Но все пак връзката е продължила известно време. Виждали са ги заедно около шест месеца, но не считам, че тя е била единствена за него, нито пък той за нея. Така че от този факт не можеш нищо да извлечеш, нали?
— Не мисля така — каза Поаро.
„И все пак — продължи да си говори той, докато слизаше надолу по стълбите, — има връзка. Това обяснява объркването на мистър Макфарлън. Една много тънка нишка между депутата Емлин Рийс-Холанд и Луиз Шарпантие. Може и нищо да не означава. А и защо ли трябва да означава нещо? Но… зная прекалено много — ядоса се на себе си Поаро. — Зная прекалено много. Знам за всички и за всичко по нещо, но не мога да сглобя картината. Половината от фактите са маловажни. Трябва ми схема. Схема.“
— Давам кралство за схема — проговори несъзнателно на глас Поаро.
— Моля? — погледна го стреснато момчето от асансьора.
— Нищо — каза Поаро.
Поаро се спря пред вратата на галерия „Уедърбърн“, за да разгледа една картина, която изобразяваше три заплашително изглеждащи крави със силно удължени тела в сянката на колосални вятърни мелници със сложна конструкция. Между кравите, мелниците и много любопитния пурпурен цвят на картината като че ли нямаше никаква връзка.
— Интересно, нали? — чу се мек мъркащ глас.
До него стоеше мъж на средна възраст. Първото нещо, което се забелязваше у него, бе усмивката му, разкриваща прекалено много прекрасни бели зъби.