— Но трябва да откриете момичето. Вероятно е била отвлечена.
— Така изглежда — каза Поаро. — С обедната поща получих писмо от баща й, в което ме моли спешно да го посетя, за да му съобщя докъде съм стигнал.
— Е, и докъде стигнахте?
— За момента доникъде — призна си Поаро.
— Наистина, мосю Поаро, трябва да се стегнете.
— Вие също!
— Какво искате да кажете с „вие също“?
— Притискате ме.
— Защо не отидете на онова място в Челси, където ме удариха по главата?
— За да ме ударят и мен по главата ли?
— Просто не ви разбирам — възмути се мисис Оливър. — Помогнах ви, като намерих момичето в кафенето. Поне така казахте.
— Зная, зная.
— А какво стана с жената, която се е хвърлила от прозореца? Научихте ли нещо?
— Да, направих запитвания.
— Е и?
— Нищо. Една от многото жени, които като млади са привлекателни, имат любовни авантюри, страстни са и се отдават на още повече авантюри, но после привлекателността им намалява, стават нещастни и започват да пият твърде много. Внушават си, че имат рак или някакво фатално заболяване, така че накрая, отчаяни и самотни, се хвърлят от някой прозорец.
— Казахте, че смъртта й е била важна, че е означавала нещо.
— Трябваше да е така.
— Нима! — и мисис Оливър затвори, защото нямаше повече какво да каже.
Поаро се облегна назад в креслото, доколкото можа, защото то имаше права облегалка, махна на Джордж да прибере чашката от кафето и телефона и се отдаде на размисъл за онова, което знае и не знае. Заговори на глас, за да изясни мислите. Припомни си трите философски въпроса:
— Какво зная? На какво мога да се надявам? Какво трябва да направя?
Не беше сигурен дали ги подреди правилно, нито пък дали бяха подходящите въпроси, но се размисли върху тях.
— Може би съм твърде стар — измърмори Еркюл Поаро с дълбоко отчаяние. — Какво зная!
Установи, че знае прекалено много. За момента остави този въпрос настрани.
— На какво мога да се надявам? Е, човек винаги се надява.
Той можеше да се надява на блестящия си ум. Много по-добър от всеки друг. Рано или късно щеше да стигне до отговора на въпроса, заради който се чувстваше неудобно, че още не разбира.
— Какво трябва да направя?
Е, това знаеше. Трябваше да посети мистър Андрю Рестарик, който очевидно беше обезпокоен за дъщеря си и несъмнено щеше да обвини Поаро, че до момента не е направил нищо, за да върне дъщеря му. Поаро го разбираше и споделяше гледната му точка, но му беше крайно неприятно, че трябва да се представи в такава неблагоприятна светлина. Другата възможност бе да набере един телефонен номер и да попита за последните новини.
Но преди да го стори, той се върна отново към въпроса, който бе оставил настрани.
— Какво зная?
Знаеше, че галерията „Уедърбърн“ беше под подозрение. Досега действията им не бяха попадали под ударите на закона, но изглежда нямаше да се поколебаят да измамят невежи милионери, като им продадат картини със съмнителна оригиналност.
Припомни си мистър Боскум с неговите пухкави бели ръце и многобройни зъби, и реши, че не му харесва. Определено приличаше на човек, който се занимава с мръсни дела, въпреки че несъмнено умееше да се пази удивително добре. Този факт вероятно ще му бъде от полза, защото е възможно да го свърже с Дейвид Бейкър. После идваше самият Дейвид Бейкър, Паунът. Какво знаеше за него? Бяха се срещнали, разговаряли и Поаро си бе съставил определено мнение за него. Би се заел с нечестна сделка, ако от нея паднеха пари, би се оженил за богата наследница, заради парите й, а не по любов, вероятно може да бъде купен. Да, той може да бъде купен. Очевидно Андрю Рестарик мислеше така и беше прав. Освен ако…
Поаро се замисли за Андрю Рестарик и насочи разсъжденията си по-скоро към портрета му, висящ на стената, отколкото към самия човек. Спомни си волевите черти, издадената брадичка, излъчването на решителност и твърдост. После се замисли за първата мисис Андрю Рестарик. Плътно стиснатите й устни… Може би ще трябва да отиде отново в Кросхеджис и да разгледа портрета й, защото там можеше да открие някакво указание за Норма. Норма — не, все още не биваше да мисли за нея. Какво друго имаше там?
Там беше и Мери Рестарик, за която момичето Соня каза, че сигурно има любовник, защото много често ходи в Лондон. Обмисли думите й, но реши, че Соня не е права. Според него много по-вероятно бе мисис Рестарик да посещава Лондон, за да разглежда имоти, които евентуално да купи. Луксозни апартаменти, къщи в Мейфеър, вътрешно обзавеждане, всички онези неща, които човек с много пари може да купи в един голям град.