Тя постави слушалката на мястото й и потъна в креслото.
— Боже мой, колко уморително. Добре ли се справих?
— Не беше зле — отбеляза Поаро.
— Помислих си, че ще е по-добре да ви свържа със стареца. Така ще можете да видите повече, което предполагам, че желаете. За една жена е много по-вероятно да обърка научните понятия, а вие ще имате достатъчно време да измислите нещо по-определено, което да звучи достоверно. А сега, искате ли да чуете какво ми разказа?
— Предполагам клюки. За здравето на Мисис Рестарик?
— Точно така. Изглежда е прекарала някакво странно стомашно заболяване и лекарите са били озадачени. Пратили я в болница и се е оправила, но не са открили причината. Върнала се вкъщи и всичко отново се повторило. Лекарите пак са били озадачени. Хората започнали да приказват. Една доста безотговорна медицинска сестра пуснала слуха. Нейната сестра го казала на съседката си, която, когато отишла на пазар, го споделила с някой друг и така слухът плъзнал. Разнесло се, че мъжът й се опитва да я отрови. Нали знаете какви ги приказват, но в този случай наистина нямат основание. Ние с Наоми си помислихме за момичето au pair, което е нещо като секретарка на стареца. Въпреки че сякаш няма причина да се опита да отрови мисис Рестарик с препарат против плевели.
— Чух ви да споменавате няколко.
— Ами, не е съвсем невъзможно…
— Желано убийство… — отбеляза Поаро замислено, — но все още неосъществено.
Глава трета
Мисис Оливър влезе с колата си във вътрешния двор на Бороудин Меншънс. На паркинга имаше шест коли. Докато се колебаеше как да постъпи една от колите излезе и освободи място. Мисис Оливър побърза да го заеме.
Слезе, затръшна вратата и вдигна поглед към небето. Блокът бе построен наскоро върху земя, опустошена от бомбардировките през последната война. Като че ли, помисли си Мисис Оливър, отначало е бил изцяло построен от компанията „Грейт Уест Роуд“ и после поставен на това място като готов жилищен блок. Изглеждаше много функционален, но създателят му се бе отнесъл с презрение към всякакви орнаменти по фасадата.
Беше час пик. Хора и коли влизаха и излизаха от двора с наближаването на края на работния ден.
Мисис Оливър погледна към китката си. Часовникът й показваше седем без десет. Доколкото можеше да прецени, часът беше подходящ. Предполагаше, че по това време момичетата вече са се прибрали от работа, за да се освежат и преоблекат в тесни екстравагантни панталони или нещо подобно и излязат отново. Или пък щяха да си останат вкъщи и да се отдадат на домакинска работа. Както и да е, стори й се съвсем разумно да ги потърси сега. Източната и западната страна на блока бяха еднакви с големи летящи врати в средата. Мисис Оливър си избра лявата страна, но веднага откри, че е сбъркала. Номерата на апартаментите в тази част на блока бяха от 100 до 200. Тя отиде в другото крило.
Номер 67 беше на шестия етаж. Мисис Оливър натисна копчето на асансьора. Вратата му се отвори със заплашителен трясък, напомняща застрашително зинала паст. Тя влезе в нея. Модерните асансьори винаги я плашеха.
Тряс! Вратата се затвори. Асансьорът потегли нагоре и спря почти веднага (това също я стресна). Мисис Оливър изскочи като подплашен заек.
Погледна към стената и тръгна по десния коридор. Спря пред една врата, означена в средата с номер 67 от метални цифри. В този момент цифрата 7 се откачи и падна върху крака й.
— Това място не ме харесва — каза си мисис Оливър, като примижа от болка. Наведе се, вдигна предпазливо цифрата и я закрепи отново на мястото й.
Натисна звънеца. Може би всички бяха излезли.
Но вратата се отвори почти веднага и се появи едно високо, красиво момиче. Носеше добре ушит тъмен костюм с много къса пола, бяла копринена блуза и красиви обувки. Тъмната й коса бе прибрана, лицето й — дискретно гримирано. По някаква причина мисис Оливър леко се смути от момичето.
— О! — започна тя, като се опитваше да намери подходящите думи. — Мис Рестарик случайно да си е вкъщи?
— Не, съжалявам, няма я. Мога ли да й предам нещо?
— О! — възкликна отново мисис Оливър и преди да продължи, разигра малка сценка, като измъкна от чантата си един пакет, опакован доста немарливо в кафява хартия. — Обещах й една книга — обясни тя. — От моите, която тя не е чела. Надявам се, че добре съм запомнила коя точно. Предполагам, че няма скоро да се върне.