— Наистина не бих могла да ви кажа. Не зная какво ще прави тази вечер.
— О! Вие ли сте мис Рийс-Холанд?
Момичето леко се изненада.
— Да, аз съм.
— Срещала съм баща ви — продължи мисис Оливър. — Аз съм мисис Оливър. Пиша книги. — Каза го с обичайния си леко виновен тон, с който винаги съобщаваше този факт.
— Няма ли да влезете?
Мисис Оливър прие поканата и Клодия Рийс-Холанд я въведе в гостната. Всички стаи в апартамента бяха облепени с еднакви едноцветни светли тапети. Върху тях наемателите можеха да слагат картини или всякакви други украшения, които им харесваха. В апартаментите имаше модерни вградени мебели, шкафове, лавици за книги, голямо канапе и разтегателна маса. Наемателите можеха да допълват обзавеждането със свои неща. Гигантски Арлекин, залепен на едната стена и маймуна, висяща на клоните на една палма, нарисувана на другата, създаваха индивидуалност на квартирата.
— Сигурна съм, че Норма много ще се зарадва на книгата ви, мисис Оливър. Ще пийнете ли нещо? Шери? Джин?
Момичето действаше с пъргавината на професионална секретарка. Мисис Оливър отказа.
— Имате чудесен изглед оттук — отбеляза тя, като погледна през прозореца и премигна, ослепена от лъчите на залязващото слънце.
— Да. Но когато се развали асансьорът, не е много приятно.
— Не допусках, че този асансьор може да се развали. Прилича ми на робот.
— Монтираха го наскоро, но не е нищо особено — увери я Клодия. — Непрекъснато го поправят.
В стаята влезе друго момиче с думите:
— Клодия, имаш ли някаква представа къде съм сложила… — и тя замлъкна, като видя мисис Оливър.
Клодия веднага ги представи една на друга.
— Франсес Кари — мисис Оливър. Мисис Ариадни Оливър.
Момичето бе високо и грациозно, с дълга черна коса, тебеширено бяло лице с тежък грим, с очертани вежди и извити нагоре ресници, подсилени с туш. Носеше тесни кадифени панталони и дебел пуловер. Беше в пълен контраст с пъргавата и експедитивна Клодия.
— Донесох една книга, която бях обещала на Норма Рестарик — поясни мисис Оливър.
— О! Колко жалко, че тя все още е в провинцията.
— Не се ли е върнала?
Настъпи ясно изразена пауза. На мисис Оливър и се стори, че двете момичета си размениха погледи.
— Мислех, че работи в Лондон — невинно каза мисис Оливър, като се опита да изглежда изненадана.
— О, да — потвърди Клодия. — Работи в една фирма за вътрешно обзавеждане. Понякога я пращат с мостри из провинцията. — Момичето се усмихна. — Всяка от нас си има собствен живот — обясни тя. — Излизаме или се прибираме, когато пожелаем и обикновено не си правим труда да си оставяме съобщения. Но няма да забравя да й предам книгата, когато се върне.
Обяснението й прозвуча съвсем просто и логично.
— Е, много ви благодаря — и мисис Оливър стана.
Клодия я изпрати до вратата.
— Ще споделя с баща си, че съм се запознала с вас — каза тя. — Той е голям почитател на криминалните романи.
Затвори входната врата и се върна в дневната.
Франсес се бе надвесила на прозореца.
— Извинявай — каза тя. — Да не би да изтървах нещо?
— Аз й бях казала само, че Норма я няма.
Франсес сви рамене.
— Клодия, къде е това момиче? Защо не се върна в понеделник? Къде е отишла?
— Нямам представа.
— Не отиде ли при родителите си? Нали всеки уикенд ходи там.
— Не. Аз им позвъних, за да попитам.
— Предполагам, че всъщност няма значение… И все пак, тя е… ами, има нещо странно в нея.
— Не е по-странна от всеки друг. — Но твърдението й не прозвуча убедително.
— О! Но тя е странна — настоя Франсес. — Понякога ме побиват тръпки от нея. Знаеш ли, не е нормална. — Изведнъж тя се разсмя. — Норма не е нормална! Знаеш, че е така, Клодия, но не го признаваш. Предполагам, от лоялност към шефа ти.
Глава четвърта
Поаро вървеше по главната улица на Лонг Бейзинг. Освен че беше главна, тя всъщност беше и единствената улица в селцето. То беше едно от онези, които се разрастват предимно по дължина. Имаше впечатляваща църква с висока камбанария и величествено вековно тисово дърво в двора. Имаше всякакви магазинчета. Два антикварни, в единия от които бяха изложени най-вече комплекти за камина, а в другия се предлагаха множество старинни карти, нащърбен порцелан, проядени дъбови бюра, стъклени лавици, сребърни предмети от викторианската епоха. Но поради липса на място всичко бе сбутано. Имаше две кафенета, и двете доста неуютни, един приветлив магазин за ръчно изработени предмети, поща, магазин за плодове и зеленчуци, магазин за фабрични стоки, в който се продаваха предимно шапки, детски обувки и всякаква галантерия. Освен това магазин за канцеларски материали и вестници, в който се предлагаха също цигари и бонбони. Магазинът за прежди беше „аристократът“ на улицата. Две строги беловласи жени продаваха преждите, както и всякакви помощни материали за плетене и шиене. В магазина имаше и специален щанд за гоблени. Онова, което някога е било местната бакалница сега се бе превърнало в супермаркет с обичайните метални кошници, пакетирани храни и препарати за почистване, всичко в лъскави хартиени опаковки. Имаше една малка постройка с неголяма витрина, на която с красиви букви бе написано „Лила“. На нея бе изложена френска блуза, с надпис „Последна мода“, една тъмносиня пола и раирано червено сако, с надпис „Продават се отделно“. Изглеждаха така, сякаш нечия небрежна ръка ги бе захвърлила на витрината.