— А, не, мосю Поаро — засмя се тя, — хайде сега. Не бива да се правите на стар.
— Случва се да ми го казват — въздъхна той и тъжно добави: — младите момичета.
— Много неучтиво от тяхна страна. Вероятно подобно нещо би направила и дъщеря ни.
— А, имате дъщеря?
— Да. Всъщност заварена дъщеря.
— С удоволствие бих се запознал с нея — отбеляза учтиво Поаро.
— Боя се, че сега не е тук. В Лондон е. Там работи.
— Тези млади момичета, всичките работят в днешно време.
— Всеки би трябвало да работи — измърмори неясно мисис Рестарик. — Дори когато се омъжат, ги убеждават да продължат да упражняват професията си.
— А вас, мадам? Убедиха ли да се върнете на работа?
— Не. Израснах в Южна Африка. Неотдавна дойдохме тук със съпруга ми. Все още не съм свикнала с обстановката.
Тя огледа наоколо, но на Поаро му се стори, че го направи без въодушевление. Стаята беше добре обзаведена, но стандартно. Липсваше ѝ индивидуалност. На стените висяха два големи портрета, които единствено внасяха известна атмосфера. Единият бе на жена с тънки устни във вечерна рокля от сиво кадифе. На срещуположната стена бе окачен портрет на около тридесетгодишен мъж, от който лъхаше сдържана енергия.
— Предполагам, че на дъщеря ви е скучно в провинцията?
— Да, по-добре се чувства в Лондон. Не ѝ харесва тук. — Внезапно млъкна и после, сякаш последните думи бяха насила изтръгнати от нея, добави: — И мен също.
— Невъзможно — отбеляза Еркюл Поаро с френска учтивост.
— Съвсем не е невъзможно. О, мисля, че често се случва. Предполагам, че на момичетата им е трудно да приемат мащеха.
— Дъщеря ви много ли е била привързана към майка си?
— Мисля, че да. Тя е трудно момиче. Както вероятно и повечето момичета.
— В днешно време родителите контролират много по-слабо дъщерите си — въздъхна Поаро. — Вече не е както в доброто старо време.
— Не, наистина.
— Не е редно да се говори така, мадам, но трябва със съжаление да призная, че те предявяват много малки изисквания при избора на… как да се изразя… техните приятели.
— В това отношение Норма създава големи тревоги на баща си. Струва ми се обаче, че е безсмислено да се оплакваме. Хората трябва да се учат от собствения си опит. Но да се качим при чичо Роди. Стаите му са на горния етаж.
Тя тръгна напред, а Поаро хвърли отново поглед на стаята през рамо. Скучна обстановка, без собствена атмосфера, с изключение може би на двата портрета. По кройката на дрехите Поаро прецени, че са от преди доста години. Помисли си, че ако жената е първата мисис Рестарик, той не би я харесал.
— Хубави портрети, мадам — отбеляза той.
— Да. Рисувани са от Лансбергер.
Това бе името на един прочут, изключително скъп и моден портретист от преди двадесет години. Неговият педантичен натурализъм сега беше излязъл от мода. След смъртта си той бе почти забравен. Понякога подигравателно наричаха моделите, които рисува „стойки за дрехи“; но на Поаро му се струваше, че зад това се крие нещо друго. Подозираше, че зад загладените образи, създавани с лекота от Лансбергер, надничаше внимателно прикрита насмешка.
— Скоро ги извадихме от килера, почистихме ги и… — обясни мисис Рестарик, докато се изкачваше нагоре по стълбите пред Поаро.
Тя рязко спря, хванала с едната си ръка перилата.
От завоя на стълбището над нея внезапно се появи една мъжка фигура, запътила се надолу. Изглеждаше съвсем нелепо. Беше човек в причудливи дрехи, човек, който със сигурност не подхождаше на този дом. Подобен силует беше познат на Поаро от други места. Срещаше се често по улиците на Лондон и дори на партита. Беше типичен за младото поколение. Младежът беше облечен в черно сако, бродирана кадифена жилетка, тесни прилепнали панталони и дълги кестеняви къдрици, виещи се покрай страните му. Изглеждаше екзотичен и доста красив, но човек се нуждаеше от известно време, за да определи пола му.
— Дейвид! — възкликна остро Мери Рестарик. — Какво, за Бога, правиш тук?
Младият човек никак не се притесни.
— Стреснах ли ви? — попита той. — Много съжалявам.
— Какво правиш тук, в този дом? Ти… с Норма ли си тук?
— Норма? Не. Надявах се да я намеря при вас.
— Да я намериш при нас? Какво искаш да кажеш? Тя е в Лондон.
— Не, уважаема, не е там. Във всеки случай не е на „Бороудин Меншънс“ 67.
— Как така не е там?
— Ами, като не се върна след уикенда, помислих си, че вероятно е останала с вас. И дойдох да разбера какво е намислила.
— Тръгна си в неделя вечерта, както обикновено — заяви домакинята ядосано. — Защо не позвъни, за да ни известиш, че ще дойдеш? Защо тършуваш из къщата?