— Наистина, уважаема, вие май си мислите, че се каня да отмъкна лъжиците или нещо такова. Съвсем естествено е посред бял ден да вляза в къщата. И защо не?
— Е, ние сме старомодни и това не ни харесва.
— О, Боже! — въздъхна Дейвид. — Каква врява вдигат всички. Ами, уважаема, след като не съм добре дошъл и не знаете къде е заварената ви дъщеря, то предполагам, ще е по-добре да си вървя. Да си обърна ли джобовете, преди да изляза?
— Не ставай смешен, Дейвид!
— Чао-чао, тогава. — Младежът ги подмина като им помаха с ръка, слезе долу и напусна къщата през отворената входна врата.
— Ужасна личност — каза Мери Рестарик с ненавист, която стресна Поаро. — Не мога да го понасям. Защо в днешно време Англия е пълна с подобни хора?
— Е, мадам, не се разстройвайте. Всичко е въпрос на мода. Винаги е имало модни хора. В провинцията не се срещат много, но в Лондон е пълно с тях.
— Ужасен! — възкликна Мери. — Отвратителен! Ексцентричен, женствен.
— И все пак не много различен от портрет на Ван Дайк, не мислите ли, мадам? Ако е в златна рамка, с колосана яка, не бихте казали, че е ексцентричен и женствен.
— Да се осмели да влезе по този начин. Андрю ще побеснее. Много се тревожи. Дъщерите могат да причинят доста безпокойства. А Андрю дори не познава Норма добре. Докато е била дете, той е бил в чужбина. Оставил я е изцяло на грижите на майка ѝ и сега открива, че тя е пълна загадка за него. Както и за мен. Имам усещането, че тя е много странно момиче. В днешно време човек няма власт над тях. Изглежда харесват най-лошия тип младежи. Тя е изцяло погълната от този Дейвид Бейкър. Нищо не може да се направи. Андрю му забрани да стъпва в къщата, а вижте, той се появява и си влиза, без да му мигне окото. Мисля… по-добре е да не казвам на Андрю. Не искам да го тревожа напразно. Мисля, че в Лондон тя излиза с тази личност, а и не само с него. Има дори по-лоши. От тези, които не се мият, не се бръснат, пускат си смешни бради и носят мръсни дрехи.
— Е, мадам, не си го слагайте на сърцето — каза весело Поаро. — Младежките прегрешения отминават.
— Надявам се. Норма е много трудно момиче. Понякога си мисля, че не е съвсем наред с ума. Толкова е странна. Като че ли витае някъде. Тези нейни странни прояви на неприязън…
— Неприязън?
— Тя ме мрази. Наистина. Не виждам защо. Предполагам, че е била силно привързана към майка си, но в крайна сметка, съвършено естествено е баща ѝ да се ожени отново, нали?
— Мислите ли, че наистина ви мрази?
— О, зная, че е така. Имам явни доказателства. Не мога да ви опиша какво облекчение почувствах, когато замина за Лондон. Не исках да създавам неприятности… — Тя внезапно замълча, като че ли за първи път осъзнала, че разговаря с непознат.
Поаро имаше способността да предразполага хората. Когато му се доверяваха, те рядко си даваха сметка пред кого говорят. Тя се засмя.
— Боже мой! Наистина не зная защо ви разказвам всичко това. Предполагам, че всяко семейство си има подобни проблеми. Горките мащехи. Имаме трудни моменти. Е, вече стигнахме.
Тя почука на вратата.
— Влезте, влезте — чу се гръмогласно ръмжене.
— Имате посетител, чичо — каза Мери Рестарик, като пристъпи в стаята, а Поаро я последва.
Един възрастен широкоплещест мъж, с квадратно лице и червени бузи, с доста сприхав вид, ходеше напред-назад из стаята. Тръгна към тях. На масата зад него седеше едно момиче, което подреждаше писма и документи, надвесила над тях глава. Косата ѝ бе тъмна и пригладена.
— Това е мосю Еркюл Поаро, чичо Роди — представи го Мери Рестарик.
Поаро пристъпи елегантно и започна да говори:
— Ах, сър Родерик, толкова години, изминаха толкова години, откакто имах удоволствието да се срещна с вас. Ще трябва да се върнем назад в дните на войната. Последния път беше, струва ми се, в Нормандия. Колко добре си го спомням. Бяха и полковник Рейс, генерал Абъркромби, фелдмаршал Едмънд Колингсбай. Какви решения трябваше да вземем! Какви трудности имахме с охраната! Ах, в днешно време вече няма нужда от такава секретност. Спомням си разобличаването на тайния агент, който бе работил толкова дълго. Спомняте си капитан Хендерсън…
— А! Капитан Хендерсън! Боже, тази проклета свиня! Разобличихме го!
— Вероятно не си спомняте за мен — Еркюл Поаро.
— Да, да, разбира се, че ви помня. Ах, беше на косъм, на косъм. Тогава бяхте представител на французите, нали? Бяхте двама, но с единия не успях да се сработя. Не помня как се казваше. Е, седнете, седнете. Толкова е приятно да се поразговорим за онези дни.
— Така се боях, че няма да си спомните за мен и за моя колега, мосю Жиро.
— Разбира се, че помня и двама ви. Ах, какви времена, какви времена бяха!