— Чудя се — започна Поаро, — дали не можете да ми разкажете за един тъжен инцидент, случил се наскоро тук.
— Тъжен инцидент? — изненада се портиерът. — Не зная подобно нещо.
— Една дама, която се е хвърлила или е паднала от горните етажи и се е убила.
— О, това ли? Не зная нищо, защото съм тук от една седмица, разбирате ли. Хей, Джоу.
Втори портиер се показа от другия вход на блока и дойде при тях.
— Знаеш ли нещо за дамата, която е паднала от седмия етаж. Май е било преди месец.
— Не беше толкова отдавна — отвърна Джоу. Той би възрастен човек и говореше бавно. — Ужасна история.
— Тя веднага ли почина?
— Да.
— Как се казваше? Разбирате ли, може би е била моя роднина — поясни Поаро. Не беше от хората, които имат скрупули, когато лъжат.
— Наистина, сър. Съжалявам да го чуя. Беше някоя си мисис Шарпантие.
— От дълго време ли живееше тук?
— Ами нека си помисля. Май от около година или година и половина. Не, струва ми се, че беше от две години. Апартамент № 76, седмия етаж.
— Това последният етаж ли е?
— Да, сър. Казваше се мисис Шарпантие.
Поаро не настоя за повече подробности, защото се предполагаше, че би трябвало да ги знае, след като жертвата му е роднина. Той попита:
— Предизвика ли много въпроси и вълнения? По кое време се случи?
— В пет или шест сутринта, струва ми се. Без никакво предупреждение. Просто полетя надолу. Въпреки, че беше много рано почти веднага се събра тълпа. Някои дори прескочиха бариерата. Знаете какви са хората.
— Разбира се и полицията е дошла.
— О да, полицията дойде много бързо. А също лекар и линейка. Както си му е реда — добави портиерът с тона на човек, който вижда хора да се хвърлят от прозореца на седмия етаж поне един — два пъти месечно.
— Предполагам, че наемателите от другите апартаменти също са наизлезли, когато са разбрали какво се е случило?
— О, не бяха много. Поради шума от уличното движение и всичко наоколо, повечето от тях не бяха чули нищо. Някой каза, че изпищяла докато летяла надолу, но не така силно, че да предизвика сериозна тревога. Само хората, които минаваха по улицата видяха какво се случи. После, разбира се, се струпаха много хора и протягаха шии през бариерата. Нали знаете как става при злополуки?
Поаро го увери, че знае какво става.
— Тя сама ли живееше? — попита Поаро небрежно.
— Да.
— Но предполагам, че е имала приятели сред другите обитатели на блока?
— Може и да е имала — повдигна рамене Джоу и поклати глава. — Не зная. Никога не съм я виждал в ресторанта с някой от другите наематели. Понякога водеше на вечеря приятели от вън. Не, не бих казал, че беше близка с някой от блока. Ако искате да научите нещо повече за нея, ще направите най-добре — предложи малко нервно Джоу — да отидете и да си поговорите с мистър Макфарлън, домоуправителя.
— А, благодаря. Да, точно това възнамерявам да сторя.
— Кантората му е в онзи блок там, сър. На приземния етаж. Ще видите табелката на вратата.
Поаро се насочи натам. Извади от куфарчето си писмото, което лежеше най-отгоре. С него го бе снабдила мис Лемън. На плика беше написано „Мистър Макфарлън“. Той се оказа проницателен и приятен мъж на около четирийсет и пет. Поаро му подаде писмото. Той го отвори и го прочете.
— Да — каза той, — разбирам.
Остави го на бюрото си и погледна Поаро.
— Собствениците ми нареждат да ви помогна с каквото мога, относно тъжната кончина на мисис Луиз Шарпантие. Какво точно искате да научите, мосю… — той погледна отново в писмото, — мосю Поаро?
— Съвсем дискретно е — каза Поаро. — Полицията и един адвокат са се свързали с нейните роднини. Те обаче ме помолиха, когато пристигна в Англия, да разбера нещо повече за конкретните факти, ако ме разбирате. Доста стряскащо е, когато човек изведнъж получи само официалната информация.
— Да, така е. Да, напълно ви разбирам. Е, ще ви кажа всичко, което зная.
— Колко време е живяла тук и как е наела апартамента?
— Живее тук… мога да погледна точната дата… от около две години. Имаше свободен апартамент и предполагам, че дамата, която го напусна, е била нейна позната и предварително я е уведомила. Казваше се мисис Уайлдър. Работеше в БиБиСи. Известно време живя в Лондон, но замина за Канада. Много приятна дама. Не мисля, че е познавала добре мъртвата. Просто е споменала, че освобождава апартамента, Мисис Шарпантие го хареса.
— Според вас подходящ наемател ли беше?
Мистър Макфарлън се поколеба леко, преди да отговори.
— Да, подходящ наемател беше.
— Не се притеснявайте и ми кажете — подкани го Еркюл Поаро. — Имало е шумни сбирки, а? Била е малко… как да се изразя… прекалено свободна в забавленията си?