— Не. Струва ми се, че ножът не беше мит или бърсан. По него имаше следи от някаква гъста лепкава течност.
— О! — възкликна Поаро и се облегна назад на стола си.
— Помислих си, че вече знаете всичко за този нож — обърна се укорително мис Джейкъбс към Нийл. — Полицията не го ли изследва? Струва ми се, че е проява на голяма небрежност, ако не го е направила.
— О да. Полицията го изследва — каза Нийл. — Но ние… ъъ… предпочитаме фактът да бъде потвърден.
Тя го погледна намръщено.
— Предполагам, че онова, което имате предвид е да разберете доколко точно е наблюдението на свидетелите. Какво си измислят, какво всъщност са видели или си мислят, че са видели.
— Струва ми се, че не сме изразили съмнение към вас, мис Джейкъбс — усмихна се леко той. — Вие ще бъдете отличен свидетел.
— Няма да ми е приятно, но предполагам, че човек трябва да мине през това.
— Боя се, че е така. Благодаря ви мис Джейкъбс — той се огледа. — Някой да има още въпроси?
Поаро даде знак, че има. Мис Джейкъбс с неудоволствие се спря на вратата.
— Да?
— По повод споменаването на името Луиз. Знаете ли момичето кого е имало предвид?
— Откъде да зная.
— Възможно ли е да е имала предвид мисис Луиз Шарпантие. Познавахте мисис Шарпантие нали?
— Не.
— Знаехте ли, че наскоро тя се е хвърлила от един прозорец в този блок?
— Това, разбира се, го зная. Но не знаех, че се казва Луиз, а и не я познавах лично.
— Може би не сте желали да се запознаете?
— Не съм казала подобно нещо. Жената е мъртва. Но ще си призная, че е съвсем вярно. Тя беше много неподходящ наемател и аз, а и други от блока често сме се оплаквали на управата.
— От какво точно?
— Честно казано, жената пиеше. Апартаментът ѝ се намираше на последния етаж, над моя и там непрекъснато се провеждаха шумни сбирки, с чупене на чаши, събаряне на мебели, пеене и викане. И много… ъъ… ходене напред-назад.
— Може би е била самотна? — предположи Поаро.
— Тя съвсем не създаваше такова впечатление — заяви мис Джейкъбс с леден тон. — На предварителното следствие стана ясно, че е била потисната от здравословното си състояние. Но си го е въобразявала. Изглежда здравето ѝ е било съвсем наред.
След като изрази липсата си на съчувствие към мисис Шарпантие, мис Джейкъбс си тръгна.
Поаро насочи вниманието си към Андрю Рестарик.
— Добре ли съм осведомен, мистър Рестарик, че преди време вие сте били добри познати с мисис Шарпантие? — попита деликатно Поаро.
Рестарик не отговори веднага. После въздъхна дълбоко и погледна Поаро:
— Да. Някога, преди много години, аз наистина я познавах добре… Трябва да кажа обаче, не под името Шарпантие. Тогава тя се казваше Луиз Бърел.
— Бяхте ли… ъъ… влюбен в нея?
— Да, бях влюбен в нея… бях хлътнал до уши. Заради нея напуснах жена си. Заминахме за Южна Африка. След около година всичко свърши. Тя се върна в Англия. Оттогава не съм я виждал. Дори не знаех какво е станало с нея.
— А дъщеря ви? Тя познаваше ли Луиз Бърел?
— Едва ли я помни. Беше на пет годинки.
— Но познаваше ли я? — настоя Поаро.
— Да — изрече бавно Рестарик. — Тя познаваше Луиз. Тоест Луиз идваше вкъщи и си играеше с нея.
— Значи е възможно момичето да я е помнило, дори след много години?
— Не зная. Просто не зная. Не зная как е изглеждала, доколко се е променила. Както ви казах, не съм я виждал оттогава.
— Но сте получили известие от нея, нали, мистър Рестарик? Имам предвид, че сте получили известие от нея след завръщането ви в Англия?
Отново последва пауза и дълбока съкрушена въздишка.
— Да… Получих известие от нея… — призна той. После попита с известно любопитство: — Как разбрахте, мосю Поаро?
Поаро извади от джоба си прилежно сгънат лист хартия. Разтвори го и го подаде на Рестарик.
Той озадачено се намръщи, когато го разгледа.
Скъпи Анди,
Разбрах от вестниците, че отново си у дома.
Трябва да се срещнем и да си разкажем какво сме правили през всичките тези години.
Тук писмото прекъсваше, после продължаваше отново.
Анди, познай от кого е това писмо! Луиз. Не смей да кажеш, че си ме забравил!
Скъпи Анди, както ще видиш от адреса на листа, живея в същия блок, в който живее секретарката ти. Колко е малък светът! Току-що се запознахме. Можеш ли да дойдеш да пийнем по нещо идната седмица?
Анди скъпи, трябва да те видя отново… Никой друг не е имал значение за мен, освен ти… и ти не си ме забравил, нали?
— Откъде взехте това? — попита с любопитство Рестарик, като почука по листа.
— От една моя приятелка, която пък го взела от един камион за мебели — отвърна Поаро и погледна към мисис Оливър.