Беше прочел двайсетина страници, когато най-очаквано спря и вдигна очи.
— На страница четиристотин и петдесета има билет за автобус. Да го оставя ли?
— Да, ако обичаш — каза Корнилиъс. — Сложил съм го там да ме подсети за нещо. — Той замълча. — Извинявай, но се уморих.
Тимоти се изправи и обеща:
— Пак ще дойда тия дни и ще дочетем последните няколко страници.
— Не се притеснявай, ще ги прочета и сам.
— Нека аз, чичо, инак няма да разбера кой е станал министър-председател.
Втората купчинка писма, която Франк Винсънт разпрати следващия петък, отприщи поредния порой телефонни обаждания.
— Нещо не разбирам! — завайка се Маргарет, която се обаждаше за пръв път от половин месец.
— Какво толкова не разбираш, написано е черно бяло, драга — отвърна спокойно Корнилиъс. — Всичките ми вещи ще бъдат обявени за продан, но на близките позволявам да си изберат от сантиментални и лични подбуди нещичко, което държат да остане в семейството. Другия петък ще имате възможност да наддавате за него.
— Ами ако някой даде повече от нас! Ще си тръгнем с празни ръце — проплака сестра му.
— Не, драга, няма да си тръгнете с празни ръце — увери я Корнилиъс, като се постара да не дава воля на раздразнението си. — Публичният търг ще се проведе следобед. Вещите, които подберете вие, ще се продават сутринта в тесен кръг — само сред роднини и приятели. Не виждам какво толкова му е неясното.
— А ще можем ли да ги огледаме предварително?
— Да, Маргарет — потвърди брат й така, сякаш разговаряше с бавно развиващо се дете. — Както господин Винсънт е указал недвусмислено в писмото, „огледът ще се състои от десет сутринта до четири следобед във вторник, сряда и четвъртък, а търгът — в единайсет часа в петък“.
— Но можем да си изберем само една вещ, нали?
— Да — рече Корнилиъс, — ищците, завели дело за несъстоятелност, няма да разрешат повече. Но сигурно ще останеш доволна, че портретът на Даниъл, на който си се възхищавала толкова често, ще бъде сред вещите, които роднините и близките имат правото да откупят.
— Да, много се радвам — възкликна Маргарет, сетне се поколеба. — Ами картината на Търнър?
— И тя — каза брат й. — Принуден съм да разпродам всичко.
— А имаш ли представа какво са си харесали Хю и Елизабет?
— Не, нямам, но щом те интересува, защо не им звъннеш да ги питаш? — подметна дяволито Корнилиъс — знаеше прекрасно, че Маргарет почти не говори с брат си и с жена му.
Още затворил-незатворил телефона след разговора със сестра си, и той иззвъня отново.
— Най-после — подвикна властен женски глас, сякаш Корнилиъс имаше някаква вина, че и други може би искат да говорят с него.
— Добро утро, Елизабет — поздрави той — беше я познал начаса по гласа. — Радвам се да те чуя.
— Обаждам се заради писмото, което получих сутринта.
— Така си и помислих — отвърна той.
— Аз такова…, просто исках да потвърдя цената на масичката… Оная в стил „Луи XIV“, де, и понеже стана дума, да видя какво става със старинния стенен часовник, който навремето е принадлежал на граф Бют.
— Ако отидеш, Елизабет, във фирмата, която провежда търга, ще ти дадат каталог, там е посочена началната цена на всяка вещ.
— Ясно — каза снаха му. Известно време мълча. А случайно да знаеш дали Маргарет ще наддава за тези неща?
— Нямам представа — отвърна Корнилиъс. — Но именно Маргарет беше заела телефона, докато си се опитвала да се свържеш с мен, тя ми задаваше същите въпроси, затова ти предлагам да се обадиш на нея.
Последва поредната дълга пауза.
— Между другото, Елизабет, нали си наясно, че можеш да наддаваш само за една вещ?
— Да, пише го в писмото — тросна се кисело снаха му.
— Реших да попитам, защото винаги съм си мислел, че Хю се интересува от шаха.
— Няма такова нещо — каза Елизабет. Корнилиъс не се и съмняваше кой от семейството ще наддава в петък сутрин.
— Е, хайде, успех! — пожела й той. — И да не забравиш за комисионата, петнайсет процента е — добави, след което затвори.
На другия ден Тимоти му писа, че се надявал да присъства на търга, понеже искал да откупи нещо за спомен от „Върбите“ и от чичо си и леля си.
Виж, Полин, която беше дошла да почисти спалнята, сподели, че нямала намерение да ходи на разпродажбата.
— Защо така? — попита я Корнилиъс.
— Защото сигурно ще стана за смях — ще почна да наддавам за нещо, което не ми е по джоба.
— Правилно си решила — увери я той. — И аз един-два пъти съм се хващал в този капан. Все пак харесала ли си си нещичко?